— Какво учат?
— Мисля, че те изучават какво движи хората, после откриват как да ги спрат без за това да са нужни куршуми. — Добавих: — Почти всичко е експериментално.
— Звучи странно.
— Съгласен съм с теб. Куршумите и експлозивите си работят безотказно. Да вървят по дяволите паниката и безпричинното безпокойство.
Един джип зави откъм ъгъла и се приближи към нас. Спря и един военен полицай слезе от мястото до шофьора, а шофьорът остана вътре, насочвайки светлините към нас. Военният полицай, ефрейтор на име Страуд, козирува, както е прието и после ни попита:
— По работа ли сте тук?
Отвърнах:
— Да. ЦСО.
Показах му документите си за самоличност и той ги проучи на светлината на фенерчето си, после провери тези на Синтия и изгаси светлината.
— Кого търсите, сър?
— Дежурния по караул. Защо не дойдете с нас, ефрейтор?
— Да, сър. — Той дойде с нас до дирекцията и попита: — Убийството Камбъл?
— Боя се, че е така.
— Истински позор.
— Познавахте ли я? — попита Синтия.
— Да, госпожо. Не добре, но съм я виждал тук нощем понякога. Повечето от това, което правят тук, го правят през нощта. — Той добави: — Хубава жена. Открихте ли нещо?
— Не още — отвърнах аз.
— Радвам се да видя, че работите цялата нощ.
Ние всички влязохме в дирекцията, където един щатен сержант седеше в канцелария, която се намираше вдясно от малкото фоайе. Той ни видя и се изправи, когато влязохме. След като минахме всички формалности, аз казах на дежурния но караул, чието име беше Корман:
— Сержант, бих желал да видя канцеларията на полковник Мур.
Сержант Корман почеса глава, погледна към ефрейтор Страуд и отвърна:
— Не мога да направя това, сър.
— Разбира се, че можете. Хайде да отиваме.
Той не промени решението си.
— Наистина не мога без съответното разрешение. Това място е забранено за външни лица.
В армията всъщност не беше нужно разрешително за обиск, и ако ти трябва, то няма да бъде издадено от военен съдия, защото той няма власт извън военния съд. Това, от което имах нужда, беше някой по-нависоко в служебната верига. Попитах сержант Корман:
— Има ли полковник Мур лично шкафче в канцеларията си?
Той се поколеба и после отвърна:
— Да, сър.
— Добре. Иди и ми донеси четката му за коса или гребена му.
— Сър?
— Той сигурно сресва косата си. Ние ще стоим тук и ще пазим телефона.
— Сър, това място е забранено за външни лица. Трябва да ви помоля да напуснете.
Казах:
— Мога ли да ползвам телефона ви?
— Да, сър.
— Лично.
— Не мога да напускам…
— Ефрейтор Страуд ще остане тук. Благодаря ви.
Той се поколеба, после излезе от канцеларията. Казах на Страуд:
— Каквото и да чуете е секретно.
— Да, сър.
Намерих в гарнизонния указател номера на полковник Фаулър в Бетъни Хил. Фаулър отговори на третото позвъняване. Казах:
— Полковник, говори Бренер. Съжалявам, че ви безпокоя по това време. — Всъщност изобщо не съжалявах. — Но ми трябва вашето разрешение, за да взема нещо от канцеларията на полковник Мур.
— Къде по дяволите се намирате, Бренер? — Гласът му звучеше като че ли го бях събудил.
— В школата за психооперации, полковник.
— По това време?
— Вероятно съм загубил представа за времето.
— Какво трябва да вземете от канцеларията на полковник Мур?
— Всъщност бих желал да взема цялата канцелария в Джордън Фийлд.
Той отвърна:
— Аз не мога да разреша това. Тази школа се управлява от Форт Браг и е забранена за външни лица. Канцеларията на полковник Мур е пълна със секретни документи. Но ще се обадя в Браг сутринта и ще проверя какво може да се направи.
Не споменах, че канцеларията на Ан Камбъл вече беше преместена в Джордън Фийлд. Ето какво се случва, когато искаш разрешение за нещо в армията. Отговорът винаги е не, после започваш да преговаряш.
— Добре тогава, полковник, дайте ми разрешение да запечатам канцеларията.
— Да запечатате канцеларията? Какво по дяволите става?
— Разследване на убийство.
— Не се дръжте непочтително с мен, Бренер.
— Да, сър.
— Ще се обадя в Браг сутринта. Това е всичко, което мога да направя.
— Това не е достатъчно, полковник.
— Вижте какво, Бренер, оценявам усилията и инициативността ви, но не може да се мятате като бик и да предизвиквате хаос, където отидете. Станало е едно убийство и вие би трябвало да се замислите за чувствата на останалите хора в гарнизона. И докато правите това, може би ще вземете предвид и военния устав, протокол, обичаи и учтивост. Разбирате ли ме, господин Бренер?