— Да, сър. Това, което всъщност ми трябва в момента, е проба от косата на полковник Мур, за да я сравнях косъм, намерен на мястото на престъплението. Бихте могли да се обадите на полковник Мур в дома му, сър, и да му заповядате да се яви в лабораторията в Джордън Фийлд, за да му бъде изтръгнат, или пък ние бихме могли да вземем косъм от четката или гребена му тук, което бих предпочел, тъй като времето не е достатъчно. Освен това в момента бих предпочел полковник Мур да не знае, че е заподозрян.
Забелязах, че очите на ефрейтор Страуд се разширяват. Последва дълго мълчание, после полковник Фаулър каза:
— Добре, ще ви разреша да вземете четката или гребена му, но ако нещо друго в канцеларията му бъде пипнато, ще ви арестувам.
— Да, сър. Бихте ли съобщили на дежурния по караул?
— Свържете ме с него.
— Да, сър.
Махнах на Страуд, който излезе и доведе сержант Корман.
Казах на Корман:
— Полковник Фаулър, адютантът на гарнизона, желае да говори с вас.
Той взе слушалката без желание и от неговия край разговорът прозвуча горе-долу така:
— Да, сър. Да, сър. Да, сър. Да, сър.
После затвори и ми каза:
— Ако стоите при телефона, аз ще отида да потърся гребена или четката му.
— Добре, увийте го в носна кърпа.
Той взе връзка ключове и излезе от канцеларията. Чух стъпките му да заглъхват по коридора. Казах на ефрейтор Страуд:
— Ние ще излезем вън. Чакайте тук и вземете вещественото доказателство.
— Да, сър.
Ефрейтор Страуд изглеждаше щастлив, че може да окаже помощ в този случай. Синтия и аз излязохме и застанахме осветени от фаровете на колата на военните полицаи.
Синтия ми каза:
— В това място не може да се проникне.
— Ако ти провеждаше експерименти по промиване на мозъци, техники за провеждане на разпити, разрушаване на морал и създаване на страхова психоза и паника, надали би желала външни лица да се навъртат наоколо.
— С това се е занимавала, така ли?
— Така мисля. — Добавих: — Тук имат клетки, в крито държат доброволци за своите експерименти, имат и пълна имитация на военнопленнически лагер на територията на школата.
— Откъде знаеш всичко това?
— Преди около година работих по един случай с един психолог, който някога е бил изпратен тук. Подал е молба за преместване.
— Предполагам, че това място е потискащо.
— Да. Знаеш ли, намерих парче хартия в личното досие на Ан Камбъл. Друг цитат от Ницше. Пишеше: „Който се бие с чудовища, трябва да внимава сам да не стане чудовище. И когато гледаш продължително в пропастта, пропастта също гледа в теб.“
— По какъв начин е попаднало това там?
— Не зная, но мисля, че разбирам какво означава то.
— Да… мисля, че и двамата разбираме… Понякога ми се иска да си изкарвам прехраната по друг начин. Започвам да се изморявам от вагинални проби и ДНК проби на сперма, от вземане на показания от изнасилвани и жертви на изнасилвания.
— Да. Мисля, че десет години са пределния срок. Аз изкарах почти двадесет. Това е последният ми случай.
— Това всеки път ли го казваш?
— Да.
Ефрейтор Страуд излезе от дирекцията с нещо в ръка и когато се приближи, видяхме, че се усмихва. Извика:
— Намерих.
Пресрещнахме го на пътеката и той ми подаде четка за коса, увита в сивкаво-зелена кърпа.
Аз му казах:
— Знаете за формалностите при конфискуване на вещ. Трябват ми вашите свидетелски показания за това как и къде сме намерили това, кога, кой и така нататък.
— Да, сър.
— Подписано, запечатано, надписано „Бренер“ и да бъде в канцеларията на шефа на военната полиция преди 06.00 часа.
— Да, сър.
Синтия го попита:
— Да знаете каква кола кара полковник Мур?
Той се замисли за момент.
— Нека помисля… стара кола… доста разнебитена… сива лимузина… каква по дяволите беше. Да, сетих се, голям Форд Феърлейн, от около 85 или 86 година.
— Много ни помогнахте. — Тя добави: — Всичко това е строго поверително.
Ефрейтор Страуд кимна и предложи:
— Може да ме питате всичко, което желаете за полковник Мур и ако нещо не зная, ще го науча.
— Благодаря ви — казах аз.
Явно имаше такива, които биха желали да видят полковник Мур сред осъдените на смърт в Лийвънуърт. Козирувахме и всеки се върна в своята кола. Синтия подкара Мустанга.
— Джордън Фийлд?
— Точно така.
Отново излязохме от главния гарнизон и подкарахме из военния лагер. 100 000-те акра държавна собственост включваха някъде около 150 квадратни мили необитаема земя. Има обаче хора, бракониери, ловци и трапери, които често минават в територията на лагера. Освен това, от времето преди Ками Хадли бяха останали призрачни градове, стари гробища, селски църкви, изоставени кариери и лагери на дървосекачи, както и порутени постройки от това, което някога е било плантацията Боумънт. Околността беше неповторима, като че ли беше замръзнала от времето, когато правителството е упражнило суверенното си правото да отчуждава частна собственост за нуждите на страната в името на великата война, която щеше да сложи край на всички войни.