— Да.
Никой не проговори в продължение на няколко дълги секунди и забелязах, че Кент изглеждаше доста облекчен след признанието си. Не му напомних думите му, че би ми казал от първата минута, защото беше по-добре, ако се престорехме, че това е първата минута и че предните му твърдения не съдържаха никакви лъжи.
Накрая Синтия каза:
— Това ли беше един от начините, по които Ан Камбъл се е опитвала да злепостави баща си?
Кент кимна.
— Да, никога не съм го приемал за нещо повече от това. Генералът знае — тя правеше всичко възможно, за да научи. Но жена ми не знае, очевидно. Ето защо го премълчах.
За бога, помислих си аз, какво ли няма да си кажат хората в полунощ, когато са в състояние на стрес, когато се опитват да сложат в ред живота си, защото на друг живот току-що е бил сложен край, и когато се опитват да спасят каквото могат от кариерата и от брака си.
Очевидно полковник Уилям Кент се нуждаеше от нашата помощ. Казах му:
— Ще се опитаме да не го включваме в доклада.
Той кимна.
— Благодаря, но сега когато Ан я няма, генералът ще има чисто поле за уреждане на сметки. Ще ми бъде дадена възможността да си подам оставката за доброто на службата. Но може би ще мога да спася брака си.
Синтия каза:
— Ще направим каквото можем.
— Оценявам това.
Попитах го:
— Какви други сметки ще има генералът за уреждане?
Кент се усмихна мрачно:
— Господи, та тя се чукаше с целия му ръководен състав.
— Какво?
— С всеки. Е, поне с повечето. Всеки, като се почне от този млад лейтенант Елби, неговия помощник и се продължи нагоре по веригата през почти всички непосредствени ръководители, плюс главния прокурор, и хора като мен на ключови позиции.
— За бога — каза Синтия, — сериозно ли говорите?
— Страхувам се, че да.
— Но защо?
— Казах ви. Тя мразеше баща си.
— Е — каза Синтия, — явно не е имала високо мнение и за себе си също така.
— Не, нямаше. И ако съдя по себе си, то мъжете, които спяха с нея, също нямаха високо мнение за себе си след това. — Той добави: — Не беше лесно да се откаже това. — Той се обърна към мен и се опита да се усмихне. — Можеш ли да възприемеш това, Бренер?
Почувствах се малко неудобно от въпроса, но отговорих откровено:
— Да, разбирам го. Но аз не съм женен и не работя с генерал Камбъл.
Той се усмихна по-широко.
— Тогава нямаше да бъдеш един от кандидатите и нямаше да бъдеш подложен на теста.
— Ами…
Той добави:
— Нямаш ли власт, нямаш и чукане.
Синтия се намеси:
— И тя ви казваше — казваше на всекиго — с кого е спала?
— Предполагам, че го е правила. Мисля, че това беше част от програмата й за разпространение на поквара, недоверие, напрежение и така нататък. Но мисля, че понякога лъжеше за това кого е обслужвала.
— Така че, например — попитах аз, — ти не можеш да кажеш със сигурност дали е спала с гарнизонния свещеник, майор Иймс, или пък с гарнизонния адютант, полковник Фаулър?
— Не със сигурност. Тя твърдеше, че е прелъстила и двамата, например, но мисля, че поне полковник Фаулър не беше. Фаулър веднъж ми каза, че знае всичко за това и че аз съм част от проблема. Мисля, че искаше да каже, че той не е. Той беше единственият човек, на когото генералът се доверяваше напълно и вероятно това беше причината.
Кимнах. Можех да си представя как Фаулър казва на Ан Камбъл нещо като: „Не ми минават такива, млада госпожичке. Нямам нужда от теб.“
Синтия каза на Кент:
— Но това е необяснимо… Искам да кажа, не е нормално.
Кент кимна.
— Е, по отношение на това Ан веднъж ми каза, че прави експеримент на живо по водене на психологическа война и че врагът бил баща й. — Той се засмя, но смехът му не беше щастлив. Каза: — Тя го мразеше. Искам да кажа от дъното на душата си и с цялото си сърце. Не можеше да го унищожи, но се стараеше дяволски добре да го нарани.
Отново никой не проговори за известно време, после Синтия каза, като че ли на себе си:
— Но защо?
— Никога не ми е казвала — отвърна Кент. — Не мисля, че някога е казала на някого. Тя знаеше, той знаеше и може би госпожа Камбъл също знаеше. Това не беше щастливо семейство.
— А може би — казах аз — Чарлс Мур също е знаел.
— Не се съмнявам в това. Но може би ние няма да узнаем. Ще ви кажа едно нещо, в което съм уверен. Мур беше движещата сила зад всичко това. Мур й казваше как може да си го върне на баща си за това, което той й е сторил.
И това, помислих си аз, беше вероятно така. Но това не ми подсказваше мотива му за убийството й. Точно обратно. Тя е била негово протеже, негов щит срещу генералския гняв, неговия най-успешен експеримент. Мръсникът заслужаваше да умре, но той трябваше да умре за това, което наистина беше направил. Попитах Кент: