— А къде се провеждаха срещите ви с генералската дъщеря?
Той отвърна:
— На различни места. Предимно в мотели по магистралата, но тя не се притесняваше да го прави и тук, в гарнизона, в нейната канцелария, в моята канцелария.
— А у тях?
— От време на време. Предполагам, че ви подведох в това отношение. Но жилището й беше забранена зона.
Или не знаеше за стаята в мазето, или не знаеше, че аз зная, и ако го имаше на някоя от ония снимки, нямаше да ми съобщи това доброволно.
Кент ни каза:
— Така че, ако Мур е убиецът, ти приключваш случая без много неприятности за армията и за хората, тук в Хадли. Но ако Мур не е убиецът, и ще търсиш нови заподозрени, трябва да разпиташ доста мъже тук в гарнизона, Пол. Аз си казах всичко и ти би трябвало да ги накараш също да си кажат всичко. Както ти казваш, това е убийство и да вървят по дяволите кариери, репутации, ред и дисциплина. — Той добави: — Господи, можеш ли да си представиш вестниците? Само си помисли. Целият главен щаб и повечето старши офицери на гарнизона покварени и компрометирани от един офицер жена. Това ще върне нещата назад с няколко десетилетия. — Той добави: — Надявам се, че Мур е вашият човек и че нещата ще спрат дотам.
Отвърнах:
— Ако намекваш, че Мур е удобния да бъде обесен, макар и може би не този, който заслужава, трябва да ти напомня за нашата клетва.
— Просто казвам и на двама ви, че не трябва да копаете там, където не е нужно. И ако Мур го е направил, не го оставяй да повлече всички след себе си. Ако той е извършил убийство, то изневерите и другите действия, неподхождащи за офицер, които всички останали са извършили, нямат отношение към въпроса и не са смекчаващи обстоятелства за неговото престъпление. Такъв е законът. Нека военният съд работи по един процес само.
Оказа се, че Кент не е толкова тъп колкото го мислех. Смайващо е колко умен може да стане човек, когато е изправен пред опозоряване, разжалване, развод и може би анкетна комисия, която да разследва поведението му. В армията все още преследват за прегрешения, а полковник Кент със сигурност беше прегрешил. Понякога съм наистина смаян от силата на елементарния секс, от това колко много са готови да рискуват хората — честта си, бъдещето си, дори и живота си — за един час между две бедра. От друга страна, ако бедрата принадлежаха на Ан Камбъл… но това е хипотетичен въпрос.
Казах на Кент:
— Наистина ценя честността ти, полковник. Когато един човек дойде и каже истината, другите ще направят същото.
— Може би — отвърна Кент. — Но бих ти бил благодарен, ако не намесваш името ми.
— Ще го направя, но в крайна сметка, това няма значение.
— Да, така е. Аз съм свършен. — Той сви рамене. — Знаех това преди две години, когато се обвързах с нея.
Той добави почти безгрижно:
— Вероятно е имала нещо като разписание, защото тъкмо когато започнех да си мисля, че само съм си въобразявал, че съм спал с нея, и тя се отбиваше в канцеларията ми и ме канеше да пийнем нещо.
Синтия попита:
— Никога ли не ви е минавало през ум да й откажете?
Кент се усмихна на Синтия.
— Случвало ли ви се е някога да предложите на някого да спи с вас и той да ви откаже?
Синтия изглеждаше малко смутена от това и отвърна:
— Никога не предлагам на мъже.
— Е — посъветва я Кент, — опитайте. Изберете си който и да е женен мъж и му предложете да спи с вас.
— Сега не обсъждаме мен, полковник — каза Синтия много хладно.
— Добре, извинявам се. Но да отговоря на въпроса ви. Ан Камбъл не би приела отказ. Не искам да кажа, че тя изнудваше някого. Никога не го е правила, но понякога съществуваше елемент на принуда. Освен това тя очакваше скъпи подаръци — парфюми, дрехи, билети за самолет и така нататък. И това беше най-ненормалното нещо — в действителност тя не се интересуваше от подаръците. Тя просто искаше от мен, а предполагам и от всички други, да усетим от време на време ухапването от това да се разделим с нещо повече от малко време. Беше нещо като контрол от нейна страна. Спомням си веднъж ми поиска да й донеса флакон скъп парфюм. Не мога да си спомня какъв беше, но ми струваше около четиристотин долара, и трябваше да го прикрия с кредит от местното дружество за заеми и да се храня в отвратителната столова в продължение на един месец. — Той се засмя при спомена, после каза: — За бога, доволен съм, че свърши.
— Да, но не е — напомних му аз.
— За мен свърши.
— Надявам се, че е така, Бил — казах аз. — Карала ли те е някога да злоупотребяваш със служебното си положение?