— Ами — каза тя, — лека нощ.
— Ами — отвърнах аз, — изгарям от енергия, прилив на сили, прекалено възбуден съм за сън, имам приток на адреналин и така нататък. Какво ще кажеш, да погледаме малко телевизия и да пийнем нещо?
— Не мисля, че трябва.
— Ще бъде по-добре, ако ни заспиваме оттук нататък. Ще се чувстваш по-зле, когато трябва да ставаш. Просто ще си починем, ще си вземем по един душ, иде се преоблечем и ще потеглим към полковник Фаулър.
— Ами, може би… но…
— Хайде, влизай.
Отворих вратата на моята стая и тя влезе. Тя вдигна телефона и се обади на дежурния в хотела, за да поръча събуждане в 05.30 часа. Каза ми:
— Просто в случай, че заспим.
— Добра идея — казах аз. — Ами оказа се, че не мога да ти предложа нищо за пиене, а не виждам и телевизор тук. Какво ще кажеш за игра на думи.
— Пол…
— Да?
— Не мога да го направя.
— Тогава какво ще кажеш за дама? Можеш ли да я играеш? Лесна е…
— Не мога да остана тук. Денят беше много тежък за мен. Няма да е правилно. А и без друго няма да излезе добре. — И така нататък.
Казах:
— Разбирам. Иди да поспиш малко. Ще те събудя, когато ми се обадят.
— Добре. Съжалявам. Ще оставя вратите на банята отключени.
— Добре. Ще се видим след няколко часа.
— Лека нощ.
Тя тръгна към вратата на банята, обърна се и се върна, целуна ме леко по устните, започна да плаче и после изчезна в банята. Чух шум на течаща вода, после другата врата към нейната стая се отвори, последва тишина.
Съблякох се, окачих дрехите си и си легнах. Вероятно съм заспал веднага, защото следващото нещо, което си спомнях, беше звъна на телефона. Вдигнах го, очаквайки да чуя събуждането или гласа на Синтия, която ме вика в стаята си. Но не, беше дълбокият басов глас на полковник Фаулър.
— Бренер?
— Да, сър.
— Спите ли?
— Не, сър.
— Добре. С мляко ли го пиете?
— Извинете?
— Нямам мляко, нито сметана, Бренер.
— Няма нищо.
— Исках да знаете.
— Благодаря, полковник.
Стори ми се, че чух смях преди телефонът да замлъкне. Часовникът ми показваше почти пет сутринта, така че станах, отидох до банята, пуснах душа и влязох под него. Какъв ден. Половината дори не ми изглеждаше реален. Карах с пълна газ и резервоарът ми беше почти празен. Но трябваше да изкарам още около четиридесет и осем часа с тази скорост, а после щях да съм в пламъците на славата или да горя в останките от катастрофата.
Като се оставят настрана лични съображения и такива, свързани с кариерата, тук във Форт Хадли нещо не беше наред, беше като гнойна рана, която трябваше да бъде разрязана и промита. Знаех, че толкова мога да направя.
През релефното стъкло и парата по вратата на кабината на душа видях една фигура, застанала на вратата на Синтия.
— Имаш ли нещо против да вляза?
— Не, разбира се.
Тя беше облечена в нещо бяло, вероятно нощница и изчезна към нишата, където беше тоалетната. След няколко минути се появи отново и застана до мивката с гръб към мен. Изми лицето си и извика през шума на водата:
— Как се чувстваш?
Добре. А ти?
— Не зле. Иззвъня ли телефонът ти, или ми се стори?
— Да. Полковник Фаулър. Просто ме дразнеше.
Тя се засмя.
— Заслужаваш си го.
Започна да си мие зъбите. Телефонът ми иззвъня и аз й казах:
— Това е дежурният. Би ли се обадила?
Тя изплакна устата си:
— Разбира се.
Отиде в стаята ми и се върна след няколко секунди.
— Пет и половина е.
Върна се отново при мивката, изплакна устата си и ме попита:
— Един от твоите маратонски душове ли взимаш?
— Да. Искаш ли да спестиш малко време?
Мълчание. Може би това беше прекалено неясно.
— Синтия?
Тя се обърна настрана от мивката и я чух да си казва:
— О, по дяволите.
Видях я да маха нощницата си, после отвори вратата на кабината на душа и влезе вътре.
— Измий ми гърба.
И аз го измих. После я измих отпред. Прегърнахме се и се целунахме, а водата течеше върху нас и телата ни се притискаха все по-близо едно до друго. Мисля, че тялото помни стария любовник и аз бях обзет от вълна приятни спомени, чувствах се като че ли отново сме в Брюксел. Малкият Пол също си спомни и се надигна щастливо като старо куче, чийто господар се е върнал след цяла година отсъствие. Джаф, джаф.
— Пол… всичко е наред… направи го.
— Да, всичко е наред. Хубаво е. Тук или в леглото?
— Тук. Сега.
Но за късмет телефонът отново иззвъня и тя каза:
— По-добре иди да се обадиш.
— По дяволите.
Разделихме се и Синтия окачи кърпата върху мен и се засмя.
Хвърлих кърпата настрана и казах:
— Не отивам никъде.
Излязох от под душа грабвайки една хавлия по пътя и вдигнах телефона на нощното шкафче.