Никой не проговори в продължение на една цяла минута, а после Синтия запита:
— Защо генералът не е предприел някакви решителни действия? Нали той е човекът, който проведе акция на бронираните сили на реката Ефрат?
Полковник Фаулър отвърна:
— Това беше лесно. Но да се командва Ан Камбъл не беше толкова лесно. Всъщност генералът обмисляше такива действия преди около година. Но според професионалния съвет, който получих, ако генералът се беше намесил, чрез преместването на полковник Мур, например, или ако беше изпратил Ан на лечение, което той можеше да направи като неин командир, ситуацията би могла да стане по-лоша. Така че генералът се вслуша в този съвет и остави ситуацията да се движи по своя ход.
Аз отбелязах:
— Пък и не би се отразило добре върху кариерата на генерала да въздейства на Мур и дъщеря си с по-високия си чин и по този начин на признае, че проблемът наистина съществува.
Полковник Фаулър отвърна:
— Ситуацията беше много деликатна. Госпожа Камбъл… майката на Ан мислеше, че тя ще се оправи, ако Ан бъде оставена да излее ирационалния си гняв. Така че тя се противопоставяше. Но генералът беше решил да действа само преди една седмица. Но после… вече беше твърде късно.
— Как — попитах аз — беше решил да действа генералът?
Полковник Фаулър помисли за момент и после отвърна:
— Не зная дали това, което допълнително бих могъл да ви кажа, би имало връзка със случая.
— Кажете ми, а аз ще реша.
— Ами… добре тогава. Преди няколко дни генералът постави ултиматум на дъщеря си. Даде й няколко възможности. Първата беше да подаде оставка. Втората да прекрати дейността си в школата и да се съгласи на някакво лечение по избор на генерала — в болница или не. Третата — генералът я информира, че ако отхвърли тези възможности, той ще накара главния прокурор да разследва поведението й и да изложи обвиненията си пред военния съд.
Кимнах. Чувствах, че този ултиматум, ако наистина имаше такъв, някак си беше ускорил това, което се е случило на шести полигон. Попитах полковник Фаулър:
— Как реагира тя на този ултиматум?
— Каза на баща си, че ще му даде отговор след два дни. Но не го направи. Беше убита.
— Може би това е бил нейният отговор, полковник?
Полковник Фаулър погледна малко стреснато.
— Какво искате да кажете с това?
— Помислете си, полковник.
— Искате да кажете, че е накарала полковник Мур да й помага в някакво странно самоубийство?
— Може би. — Попитах го: — А няма ли някакъв конкретен инцидент от миналото й, който би обяснил гнева на капитан Камбъл към баща й?
— Като какво например?
— Например като… чувство за съперник — майка, дъщеря, нещо такова.
Полковник Фаулър ме погледна внимателно за момент, като че ли бях на стъпка от това да пресека линията между разследване на убийство и непростимо нарушение на правилата за поведение и етика. Отговори ми хладно:
— Не зная накъде биете, господин Бренер, и ви предлагам дори да не се опитвате да ми обяснявате.
— Да, сър.
— Това всичко ли е?
— Боя се, че не е. Става дори още по-заплетено, полковник. Вие казвате, че не сте имали сексуални връзки с мъртвата. Защо не?
— Какво искате да кажете с това „защо не“?
— Искам да кажа защо не ви е предложила, и ако ви е предложила, вие отказахте ли й?
Погледът на полковник Фаулър се стрелна към вратата за момент, като че ли да се убеди, че госпожа Фаулър не беше наблизо, за да чуе това. Той отвърна:
— Тя никога не ми предложи.
— Разбирам. Дали това е било, защото сте чернокож или защото е знаела, че опитът й ще бъде безрезултатен.
— Аз… аз бих предпочел да мисля, че е… Тя е имала връзки с чернокожи офицери… не тук в Хадли, в миналото, така че не беше това. Така че, трябва да кажа, че знаеше… — Той се усмихна за първи път — тя знаеше, че не съм подкупен. — Той добави, отново с усмивка: — А може би ме е смятала за грозен.
Синтия каза:
— Но вие не сте, полковник, а дори и да бяхте, това не би имало значение за Ан Камбъл. Подозирам, че тя ви е предложила и вие сте я отблъснали от чувство за лоялност към съпругата ви, към командващия ви офицер или заради здравия си морал. В този момент вие сте се превърналия във втория враг на Ан Камбъл.