— Оставете ме на мира, Аларик.
Но той не обърна и капка внимание на отчаяните й усилия да го отблъсне с юмруци, а взе лицето й в своите ръце и я целуна.
— Вървете си там при вашата норманска курва — нападна го тя хапливо. — Защото, бог ми е свидетел, няма да позволя да се забавлявате и с нея, и с мен.
— Какво означава това? — попита той и бързо я привлече в обятията си. — Нима вече сте забравила, че съм опустошил и изпонаизнасилил цялата ви страна? Простихте ми всичко това, но че целунах друга, това не можете да ми простите, така ли? А как мислите, че се чувствах аз, когато се целувахте с викинга?
— А вие пък очевидно сте забравили, какво ми сторихте?
— Моля?
— Разигравахте ме… измамихте ме…
— Според мен нощта преди вашето заминаване бе възхитителна, не мислите ли? Мога да се закълна, че… Любих ви! Толкова страшно ли беше? Наказах ли ви?
Словата му звучаха тъй нежно, че сърцето й се разтуптя. Той впи устни в нейните и тя не го отблъсна. През тялото й премина тръпка и привидната омраза за миг се превърна в нежна страст.
— Оставете ме! — успя едва да продума.
Аларик се разсмя и притисна лице в косата й, за да поеме отново нейното ухание.
— Заради вас щях да съсипя Сатана от езда. А сега да ме изгоните ли искате?
— Не съм виновна аз, че се намирам в Нормандия.
— Ужасно ми липсвахте, принцесо.
При тези думи той отново започна да я целува и езикът му проникна зад разтворените й устни. Тя просто не разбра кога я занесе до леглото и я разсъблече. Необузданите тласъци на тялото му върху нейното бяха съпроводени с въздишки, стонове и викове, предизвикани сякаш от болка и отчаяние. После внезапно изстена дълбоко, а тя се остави свободно на залялата я гигантска вълна, която я отнесе някъде далеч, далеч…
Когато опиянението отшумя, той се облегна на лакът и погали корема й и набъбналите гърди.
— Как се чувствахте през цялото това време?
— Добре, милорд. Матилда е възхитителна жена. А вие?
— Страдах ужасно — призна той и ръката му отново се плъзна по корема й. — Какво стана?
— О, Аларик, то мръдна! — разсмя се Фалън.
— За пръв път ли?
— Да, за пръв път, откакто го чувствам в себе си. Но може и да е момиче, разбира се.
— Дамиън твърди, че ще бъде момче. На мен ми е съвършено непонятно откъде може да знае, но факт е, че знае.
Той целуна предпазливо корема й и се изправи.
— За съжаление трябва да сляза долу, имам да предам някои съобщения на Матилда. След това трябва да говоря и с някои мъже.
— Мъже ли? — подкачи го тя.
— Откакто ви познавам, Фалън, за мен друга жена не съществува.
— Тя ми каза направо в лицето, че е била ваша любовница, а аз съм станала дебела и непривлекателна — последствията от нашата връзка се виждат с просто око. Благодарение на Уилям целият свят знае за това. Бях ви много сърдита, че ме изпратихте тук. Исках да остана в Англия, защото тя е моята родина. Но е вярно също така, че никога не съм искала да ви изоставям. Да, срещнах се с Ерик, но не трябва да ви моля за прошка, тъй като не беше насочено против вас. Срещнах се с братовчед си заради своето отечество, заради баща си. Не съм възнамерявала да ви изменям, Аларик, кълна се. А сега…
— А сега какво?
— А сега се надявам вие да ми кажете истината. Ще ме заболи много, ако ми се подигравате. Защото в утробата ми расте вашето дете…
— И какво ви каза тя?
— Че дори не спим заедно в една и съща стая.
— Матилда ви е подслонила тук, понеже това е най-топлата стая в двореца. Разбира се, че ще спя при вас. Та нали вие сте моят живот! Ще отпразнуваме тук Великден заедно с Уилям, но веднага след това си заминаваме обратно за дома.
— Това означава ли, че ще мога да родя детето в Босъм?
— Не, скъпа, не в Босъм.
— А къде тогава? — попита тя с насълзени очи.
— В Англия, както ви обещах. В Хейзълфорд, където хората ще ни посрещнат радушно. Защото не сме завладявали селото със сила, а с мир. Там ще се роди синът ми, в новия ни дом. Съгласна ли сте?
— О, да… — прошепна тя щастлива.
Двадесет и седма глава
Фалън бе много изненадана, когато за Великденските празници в Руан пристигнаха Едгар Ателинг, Едуин и Моркър, както и други изтъкнати английски благородници.
— Уилям настоя да го придружим — обясни й Едуин. — Така той иска да предотврати възможен метеж през време на отсъствието му. Ако беше успял да открие братята ви, сега и те щяха да са тук. Въпреки, че се отнасят много учтиво с нас, не мога да се освободя от усещането, че норманите ни се надсмиват заради дрехите и езика ни. Мечтая си вече за деня, когато ще поемем по обратния път.