— Проклети да са мъжете, нека вървят в ада всичките — започна да кълне тя.
— Графът — извика предупредително Магали в този момент.
— Мамо! Не го пускайте, моля ви…
— Ще говоря с него…
Но Аларик вече бе в стаята, а след него идваше и отец Дамиън.
— Света Дева Марийо… — изкрещя Фалън. — Не, недейте…
Аларик взе ръката й в своята и седна до нея.
— Моля ви от цялата си душа, оставете ме сама… ненавиждам ви… аз… аз… — зашепна трескаво Фалън.
— Не слушайте какво говори, Аларик, по-късно изобщо няма да си спомня какво е казала — намеси се Едит.
— Ще си спомням… и още как!
— Мисля, че трябва да побързаме — рече загрижено отец Дамиън.
— А сега отец Дамиън ще ни венчае — обяви Аларик.
— Не… не искам… имахте толкова месеци време да се ожените за мен… късно е сега… няма да се омъжа за вас.
— Простете ме, но във всички тези месеци просто ви нямах доверие.
— А сега какво, да не би да ми имате вече доверие?
— Взех решение, да поема този риск — отвърна Аларик с нежен глас. — Хванете ръката ми.
— Не…
— Фалън!
В този миг последва нов пристъп на болките, тя задиша на пресекулки, стисна го здраво и ноктите й се забиха в ръката му.
— Омъжете се за мен!
— Не… ще ида в манастир… не искам мъже…
— Фалън! Той е бащата на детето ти — каза Едит остро. — И това дете ще се появи всеки миг на бял свят.
Отец Дамиън започна церемонията и Аларик заповтаря след него словата на брачния обет. След това и Фалън повтори дословно обещанията, които свещеникът изискваше от нея: да го обича, да го почита и слуша. Подписа брачния документ с напълно замаяна глава. Едит изтласка Аларик и свещеника от стаята тъкмо навреме, защото Фалън започна да се напъва с всичка сила. Внезапно сякаш от много далеч до слуха й долетя пронизителният, яростен рев на новороденото — то поздравяваше непознатия, студен свят, в който се бе озовало.
— Моето бебе — изхълца Фалън. — Момче ли е, мамо? Всичко наред ли му е?
— Да, Фалън, момче е. Здраво, силно момченце с черна коса.
Когато най-сетне взе детето в прегръдките си, Фалън заплака, а след това се засмя щастлива.
— А сега ще занеса на Аларик сина му. През това време Магали ще те изкъпе, а после ще поспиш, милото ми — рече Едит.
Тя целуна дъщеря си, взе детето от ръцете й и пое към вратата.
— Мамо! Сънувах ли или наистина сме…
— Венчани сте, Фалън — засмя се щастливо майка й. — Синът ти е законният наследник на баща си, а ти си вече графиня д’Анлу.
Двадесет и осма глава
Фалън се събуди от рева на бебето, което лежеше голо върху леглото си. До него бе седнал Аларик и го наблюдаваше с топли очи и младежка усмивка на лицето.
— Май малкият разбойник е гладен — позасмя се той.
Той го уви предпазливо в меки кърпи и го положи в ръцете на Фалън. Тя разголи с майчина гордост гърдите си и нежно целуна малкото същество по главичката.
— Харесва ли ви вашият син? — попита тя шепнешком.
— Той е най-хубавият подарък, който съм получавал някога.
Необичайно развълнуван, Аларик загледа майката на детето си — никога досега не бе изглеждала по-красива. Косата й се разстилаше на черни вълни по възглавницата, сините очи бяха добри и кристално ясни като лятното небе над общия им дом.
— И аз имам нещо за вас — продума той смирено. — Подаръкът за следващата сутрин.
Това бе старинният датски обичай да се дарява невестата след първата брачна нощ.
— Признавам, че първата си съвместна нощ преживяхме далеч преди сватбата — усмихна се той широко.
— Ние наистина ли сме мъж и жена?
— Това е извън всякакво съмнение.
— И защо се оженихте за мен? Заради нашия син ли?
— Да, но не само заради него. Заради нашето бъдеще… за мечтания мир между нас. Кажете, нима е лошо да си женен за заклетия си враг?
Тя поклати сериозно глава и той се разсмя.
— Вчера бяхте на съвсем друго мнение. Дори ме заплашихте, че ще постъпите в манастир. Да, така беше.
— Наистина ли?
— Нима не си спомняте?
— О, съвсем смътно…
— Мразите ли ме все още тъй силно?
— Не, Аларик, не ви мразя.
— А сега да се върнем на подаръка. В началото се чудех дали да бъде някой скъпоценен накит или пък пълна подмяна на гардероба с нови и скъпи дрехи. Внезапно обаче ми хрумна нещо по-добро. Както знаете, Уилям ми подари парче земя. Реших да го припиша на вас. Сега то е ваше и никой не може да ви го отнеме, тъй като собствеността върху този имот е пряко следствие на кралската воля. Това е земя, на която са живели заедно Едит и Харалд. Може би изпитвате чувството, че ви подарявам нещо, което и бездруго ви принадлежи, но сега всичко е официално узаконено. Надявам се искрено, че подаръкът ви допада.