Предвиди реакцията й и успя да пресрещне ръката й във въздуха.
— Я се дръжте прилично, мила моя — предупреди я той.
— Копеле!
— Гледам ви и се мисля, че за убийца имате голям късмет. За наказание ще бъдете моя робиня. Признайте, че можеше да ви се случат и по-лоши неща. Знам, знам, не искате да се подчинявате никому… но се боя, че просто нямате друг избор.
— Грешите, копеле такова! Нито вие, нито пък вашият дук можете да ми заповядвате.
Аларик я привлече към себе си и впи поглед в лицето й.
— Война ли ми обявявате, Фалън?
Пусна я рязко, препаса меча си и напусна палатката, без да се обърне. Когато излезе, заповяда гръмогласно на стражите при опит за бягство незабавно да оковат пленничката във вериги.
Навън миришеше вече на есен и той вдиша дълбоко свежия, прохладен въздух.
Не беше ли дори по-лош от Фалстаф? Собственото му поведение го отвращаваше. Не я обичаше и я принуди насила да му се отдаде. Въпреки дадения обет!
Дори и в този момент, след всичко, което се разигра между тях, очарованието й го държеше в плен. Нима тази жена бе вещица? Нима всички мъже бяха орисани да паднат в краката й? Съдбата ли си играеше с тях? Вероятно да.
Е, добре, при това положение и двамата нямаха друг избор — трябваше да се примирят с участта си.
Първа глава
Нормандия, март, 1027 година
Робер, конт дьо Имоа наблюдаваше очарован босото момиче, което танцуваше унесено насред прашната улица, разкривайки изпод събраните поли опалени от слънцето, изящни крака. В селото цареше буйно веселие и той се спомни, че е празник. Именно по тази причина улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които словоохотливо се опитваха да продадат стоката си. Навсякъде се разхождаха и музиканти, подканящи младите хора да потанцуват.
Робер изобщо не слушаше какво говори придружителят му, тъй като цялото му внимание бе насочено към момичето, чиито грациозни движения издаваха изключителна жизненост. Черните й коси се пилееха по очарователното лице и закриваха от време на време поруменелите й страни.
Анри дьо Мортен, придружителят му, изобщо не забелязваше, че любимецът му е разсеян.
— Трябва най-сетне да се примирите с този факт — казваше той. — Ришар е ваш по-голям брат и затова той наследява титлата, а не вие. Постоянните разпри няма да доведат до нищо добро.
— Знам, знам — измърмори Робер нетърпеливо.
Анри го изгледа удивен, но само след миг се усмихна — бе открил причината за неочакваната липса на интерес в младия мъж.
— Коя ли е тя? — поиска да узнае Робер.
— Не е трудно да се разбере — отвърна Анри развеселен.
Погледът на Робер продължи да следи напрегнато момичето, а възбудата му нарастваше с всеки изминал миг. През това време Анри се отдели от него и дискретно се осведоми коя е тя.
— Казва се Ерлев — съобщи той, когато се върна. — Баща й е кожар и се нарича Фулбер. Тукашни са.
— Сякаш не стъпва по земята. Пленителна жена, просто възхитителна.
Анри се усмихна. Най-сетне и Робер да забрави разпрата с по-големия си брат заради нещо друго.
— Вие сте графът, Робер! Можете да я притежавате!
— Нима е толкова просто? — засмя се Робер.
— Да, съвсем просто — потвърди Анри. — Проявявайки интерес към момичето, вие й оказвате голяма чест. Уверен съм, че ще се почувства поласкана.
— Наистина ли мислите така? — промърмори Робер.
Пое с коня си към нея, а множеството се отдръпна страхопочтително от пътя му и всички до един се разкланяха пред хубавия, едва двадесетгодишен младеж. Той бе техният граф и олицетворяваше закона.
Единствено момичето сякаш не забелязваше нищо около себе си. Конят му спря пред нея. Тя повдигна глава и очите й се разшириха от изненада, когато съзря надвесения над нея ездач, облечен в коприна и кожа от хермелин. В този миг за нея той бе като млад бог, изпратен й от небето.
Робер се приведе към нея и взе усмихнат ръката й в своята. Почувства буйния ритъм на пулса й и учестеното дишане, което караше младата, стегната гръд бързо да се повдига и спада.
— Ще дойдете ли с мен? — попита той едва ли не свенливо.
Тя го погледна сериозно и кимна бавно. Не изглеждаше притеснена, че не й дава обяснение къде възнамерява да я води.
Пред погледите на удивеното множество той я вдигна на седлото и само след миг конят се понесе в галоп, оставяйки след себе си само облак прах.
Ерлев помисли, че сънува. Нима наистина се намира върху коня на самия граф? От известно време плътта й изпитваше копнеж по мъжка ласка и тя се питаше кой ли ще е мъжът, на когото ще се отдаде? Пред вътрешния й взор преминаваха като на парад синовете на гостилничаря, на ковача и на един стар войник докато накрая острата потребност от мъжка ласка стана нетърпима.