— Успях, милейди, видях му сметката! — изкрещя той, безмерно учуден от самия себе си.
— Веднага я отведи оттук — извика Аларик.
— Хайде, милейди — рече Ричард умолително.
— Не! Няма да оставя Аларик сам.
В този миг Улфсон започна да притиска Аларик към дърветата, където с вдигната секира чакаше един от неговите хора.
От гърлото на Фалън се изтръгна предупредителен вик, след което се впусна напред и макар да не носеше оръжие, се метна като дива котка върху Ерик. Изумен от внезапната атака, той отклони вниманието си от своя противник, който се извъртя рязко и с един удар помете като вихрушка скрития в засада неприятел.
Когато Аларик отново се обърна към Ерик, последният блъсна брутално Фалън встрани и тя се свлече в несвяст върху пръстта.
Извън себе си от ярост Аларик замахна и с могъщ удар посече северният великан, който се срути на земята като вековно дърво.
— Фалън, Фалън — извика Аларик и падна на колене до тялото й. — Кажете нещо, любима, моля ви…
Бавно, бавно тя се завърна от света на тъмата и за миг отвори очи. Цялата полянка около нея бе осеяна с трупове като истинско бойно поле.
— Има ли убити от нашите? — попита Аларик.
— Двама души, милорд.
— Погребете ги! — нареди той кратко.
— Лейди Фалън? — възкликна Ричард с разтреперан глас.
— Жива е, Ричард. Дръж я здраво и после ми я подай на коня. Тръгваме веднага за дома.
Когато Фалън се посвести, усети силните ръце на Аларик около кръста си.
— Аларик! — промълви тя със слаб глас.
— Пст…
— Трябва да ви кажа нещо… Обичам ви, обичам ви от цялото си сърце… Аз съм ваша.
— Аз съм ваш, Фалън. И сърцето ми, и душата ми ви принадлежат. Винаги ще бъда ваш покорен роб.
Хората му дискретно отидоха напред и той целуна нежно устните й, които се разтвориха всеотдайно в сиянието на лунната нощ.
— Честно казано, малко ми е трудно, да си ви представя като роб, милорд.
— Права сте, но аз ще ви обичам до края на живота си. В бъдеще също няма да ни е лесно, защото живеем в жесток свят… но каквото и да ни се случи, ще ви обичам вечно.
— Да, каквото и да се случи — повтори тя.
Сгуши се в него и я обзе чувството, че никога не е била толкова щастлива както в този миг.
— Трябва да посветите Ричард в рицарско звание… Той ми спаси живота, с прост ловджийски нож.
— Добре, той ще бъде рицар, обещавам. А вие, милейди, настоявате ли и вие за същата чест?
— Не, милорд, от този миг мечът ми принадлежи на вас.
— А на вас — моето сърце.
Пристигнаха в Хейзълфорд в ранни зори, но в залата се бяха събрали всички и ги очакваха.
— Къде е Робин — бяха първите думи на Фалън.
— Спи си най-блажено в ръцете на нашия гост — отвърна Едит.
— Отец Дамиън! — извика Фалън, когато разпозна високата му, стройна фигура.
— Дамиън? Какво правите тук? Мислех, че вече сте в Нормандия! — възкликна изненадано Аларик.
— Обзе ме някакво странно предчувствие, че сте изпаднали в беда. Закъснях, разбира се, но все пак се радвам, че ви виждам.
Фалън взе бебето в прегръдките си и цялото й същество засия. После се отправи към стаята си, за да го накърми.
Тъкмо го слагаше да спи, когато след кратко почукване в стаята влезе свещеникът.
— Искам да се сбогувам с вас — рече той просто и благослови спящото дете.
— Но вие едва-що пристигнахте! — запротестира тя.
— Уилям не знае, че съм тук.
— За мен вие сте загадка, отче. Благодарна съм ви от все сърце! За всичко, което сте сторили за баща ми, за Аларик, за сина ми и мен. Моля ви само за още едно нещо… кажете, намерила ли съм най-сетне мир и покой?
— Да, Фалън, в сърцето си.
— Добре, отче, но ние се борихме и загубихме. Завладяха страната ни.
— Заблуждавате се, Фалън. Баща ви се би храбро. Той бе изключителен мъж. Но и той намери своя покой, там, където е сега. Само привидно сме загубили. Разберете, ние, англичаните, спечелихме. С времето това ще проличи съвсем ясно. Народът ни ще стане голям и могъщ, също и благодарение на норманите.
Той я целуна по бузата за сбогом и напусна стаята с дълбок поклон.
Фалън се загледа замислено в сина си. Внезапно усети ръцете на Аларик върху раменете си.
— Отец Дамиън бе тук преди малко — промълви тя.
— Зная.
— Той казва, че въпреки всичко сме щастливи.
— И аз мисля така.
— Толкова ви обичам, Аларик. Когато ви видях паднал там, до реката, и си помислих, че сте мъртъв, поисках и аз да умра.
— Съдбата ви е отнела много неща, но също така ни надари богато и пребогато. Имаме си здраво и силно момченце и се обичаме. Какво повече да си пожелае човек?