И ето, в този момент тя яздеше с графа през гората, знаейки отлично какво ще се случи. Малко се страхуваше, но неговата хубост и младежката му усмивка премахнаха съмненията й, доколкото изобщо изпитваше такива.
Спряха пред някаква ловна хижа. Няколко монети смениха собственика си и не след дълго ловният пазач и жена му напуснаха жилището си. Робер взе Ерлев в силните си ръце и я внесе вътре. Положи я върху сиромашкото ложе, покрито със слама и кожи и погали нежно бузата й.
— Знаете защо сме тук, нали? — попита той неуверено. Тя кимна отново. Робер се наведе, впи устни в нейните, разсъблече първо нея, а после и себе си.
Дори само целувката е греховна, мина през ума на Ерлев. Той е граф и никога не ще се ожени за обикновено момиче като мен.
В този миг обаче почувства ръцете му по себе си, мускулестото му тяло и осъзна съвсем ясно, че е готова да плати цената за своето поведение.
Гърдите й бяха едри и твърди като зрял плод, а плътта — тъй топла и всеотдайна. Робер искаше да бъде особено нежен, но в един момент поривът на страстта се оказа по-силен и го отнесе като гигантска вълна.
Нито изпищя, нито се възпротиви, когато той проникна в нея. Не, просто отвърна по най-естествен начин на ласките му.
Той почувства със сърцето си всеотдайността й, пълното й разтваряне в любовния акт и се остави безпаметно на отзивчивия й влажен скут. Тя изстена и се вкопчи здраво в него в мига, в който и той изстена високо, усещайки как семето му се излива в нея.
Щастливи и изтощени, те останаха мълчаливо прегърнати и след това. После започнаха да се закачат, докосват и смеят като две игриви кученца. Навън над гората полегна здрач.
Съвестта не измъчваше Робер, макар и да не можеше да се ожени за момичето. Беше му ясно, че тези неща се уреждат с пари. Твърде скоро баща й щеше лично да разбере какви предимства има фактът, че граф, а не случаен човек, е отнел девствеността на дъщеря му.
Тази нощ те се любиха безброй пъти, но независимо от умората Ерлев дълго не успя да заспи. Най-накрая сънят я надви и й се присъни необикновен сън. Върху нея поляга тъмна сянка, после сянката изчезва бързо и тя остава сама, трепереща и гола. Не може да се помръдне от мястото си, но някъде дълбоко в утробата й нещо се раздвижва. Пред вътрешния й взор се възправя дърво, което расте, расте и могъщите му клони сякаш се протягат в безкрая. Те се надвесват над поля и гори, достигат до морето, но не спират дори и там, а продължават да растат още. Събуди се окъпана в пот.
Когато му разказа съня си, Робер я взе в обятията си и погали нежно корема й.
— Мисля, че не е дърво, а по-скоро мъничко мило бебенце от плът и кръв. Мой син или може би дъщеря, кой знае?
Съвсем скоро Ерлев разбра, че наистина е бременна. Робер се зарадва много на вестта, но двамата вече не се срещаха често, тъй като семейният конфликт между Робер и брат му се бе разгорял отново. Сега братята й бяха на служба в дукския двор, а работите на баща й вървяха отлично. Понякога тя си спомняше за съновидението и я обземаше силен страх. Майка й обаче не даваше и дума да се издума по този въпрос.
На шести август 1027 година ненадейно почина братът на Робер, дукът на Нормандия. Той остави законен син, който обаче не можеше да наследи титлата, тъй като от малък бе обречен на църквата. Някои обвиниха Робер в братоубийство, но въпреки това той беше обявен за дук на Нормандия.
В късната есен Ерлев роди момченце, комуто дадоха името Уилям. И тъй като бе извънбрачно дете, още от самото начало всички започнаха да го наричат Уилям бастардът.
До седемгодишната си възраст Уилям бе отгледан от майка си и своя пастрок. Един ден, докато хранеше овците, той срещна омразните му Юг и Марк, момчета, които не пропускаха случай да го подиграят за неговия произход. Двамата изглеждаха твърдо решени да го вбесят.
— Майка ти е била лека жена! — рече Марк презрително.
— Какво му говориш на този? Той изобщо не знае какво е това „лека жена“ — изсмя се Юг. — Много е малък още.
Но Юг се лъжеше. Уилям много добре разбираше значението на тази дума. Затова щеше да ги овършее и двамата едно хубаво, нищо, че бяха поне три години по-големи от него. Пусна съда с ярмата, засили се като бик срещу мъчителя си и с всичка сила заби глава в корема му. Макар че по-голямото момче го затегли за косата, той не издаде нито звук, а започна да налага брадичката му с юмруци. В това време Марк се притече на помощ на приятеля си, но Уилям насини окото му. Сега вече двамата обединиха усилията си срещу общия враг. Единият успя да го препъне, а другият го възседна и започна безмилостно да го налага по гръдния кош. Болката бе нетърпима, но Уилям не заплака. Откакто се помнеше, все се биеше с тези, които се осмеляваха да се присмиват на произхода му.