— Уилям, какво става пак тук?
Пастрокът му Ерлуин се завтече към тях, избута двете момчета от него и им нареди да се махат. Уилям знаеше много добре, че Ерлуин ненавижда подобни сбивания и затова с наведена глава зачака обичайното конско евангелие.
— Измий се, момче — каза неочаквано Ерлуин. — Баща ти те иска в двореца.
Уилям отиде послушно у дома и не след дълго се върна чист и прилично облечен. На сбогуване майка му го прегърна и го целуна със сълзи на очи.
В замъка казаха имената си. Пуснаха ги в малко предверие и им наредиха да почакат.
Уилям знаеше, че под управлението на баща му се е проляла много кръв. Войната, която той започна срещу братята си, бе довела до разцепление сред хората и този факт му създаваше много грижи. Бе принуден все още да пролива кръв, за да запази целостта на държавата.
Не след дълго въведоха Уилям в просторна зала, в която за негово учудване го очакваше баща му, заобиколен от най-висшите сановници на Нормандия.
Към него се приближи чичото на баща му, архиепископът на Руан, и положи ръка върху главата му. Като по даден знак всички присъстващи паднаха на колене пред него и се заклеха тържествено, че ще му отдават почести като наследник на Робер.
По-късно, останал насаме с баща си, той се сгуши в прегръдките му и тръпнещ от любопитство го попита за смисъла на странната церемония, която се бе разиграла малко преди това.
— Заминавам на поклонение в Обетованата земя, моето момче — отвърна Робер.
— Не бива да правите това, татко — възпротиви се Уилям. — Знам, че имате врагове и…
— Трябва да ида. Въпреки че се опитаха да ме разубедят.
— Защо, татко, защо?
Робер сложи внимателно сина си на земята, изправи се и отиде до срещуположния прозорец.
— Трябва да получа опрощение на греховете си, сине, а те не са никак малко. Но ти обещавам, че ще се върна съвсем скоро. Исках само да гарантирам правата ти и да се уверя, че ще те признаят за мой наследник и ще ти окажат подобаващите почести в случай, че с мен нещо се случи. Ето защо поисках от тези мъже да положат клетва за вярност пред теб като наследник на трона.
— Да, но аз съм само…
— Замълчи! Ти си мой син и това е достатъчно. Не вярвам да стане, но не е съвсем изключено да погазят клетвата си. Ти си незаконороден, макар и да обичах майка ти. Никога не ще успееш напълно да изтриеш това петно от себе си и животът ти няма да е лек. Но пък точно по тази причина един ден ти ще бъдеш храбър и силен мъж. Поне се надявам да станеш такъв. Сега си все още малък и сигурно не разбираш всичко, което ти казвам. Но може би като пораснеш, ще осъзнаеш, че съм прав.
— О, аз и сега те разбирам — отвърна Уилям убедено.
Робер се усмихна и го погали по косата.
— Ти си моят наследник и ще отидеш във Франция, за да поднесеш на краля своите почитания. Като твой сюзерен той е длъжен да те подкрепя в труден момент. Взимам всички тези мерки за всеки случай. Но ще се върна, обещавам ти.
Робер, дукът на Нормандия не можа да сдържи обещанието си. Той почина през 1035 година от болест, споходила го по време на поклонничеството.
Когато вестта за смъртта му стигна в родината, най-богатите и могъщи мъже паднаха на колене пред Уилям. За един миг незаконороденият се превърна в дук на Нормандия.
Години наред след това Уилям често си спомняше деня, в който пое наследството на баща си. Докато бе жив братът на дядо му, архиепископът на Руан, никой не посмя да погази клетвата си. През 1037-ма година обаче той почина и държавата, разкъсвана от междуособици, се разпадна. Жестоко бе убит графът на Бретан, учител и съветник на Уилям. Същото сполетя и личния му телохранител. В този труден момент за него се погрижи вуйчо му Валтер, който го подслони в едно селско семейство. Предстояха още много кръвопролитни битки.
Следвайки някогашния съвет на баща си, Уилям се отправи към Франция, където крал Анри го посвети в рицарско звание. От този момент нататък той бе под закрилата на френския монарх, който по тази причина не се и опита да изтласка младежа от позициите му. Естествено кралят преследваше с това своите собствени интереси.
На двадесетгодишна възраст Уилям вече бе в състояние сам да се справи с въстание, насочено срещу него. Намираше се във Волон, когато го предупредиха, че се готви свалянето му от власт. За да се спаси, се наложи да язди ден и нощ. Някъде около устието на Вир, постоянно изложено на приливите и отливите, му се наложи да престои по-дълго докато настъпи отливът. Внезапно отнякъде долетя тропот на приближаващи се коне. Уилям реши, че са неговите преследвачи и бързо се скри зад едно дърво.