Появи се огромен боен кон, възседнат от момче, чиито доспехи и туника свидетелстваха за благородния му произход. Ездачът изглеждаше едър за годините си, а мускулестото му тяло издаваше, че вероятно умее да си служи и добре с оръжието. Очевидно го преследваха. Не след дълго двама ездачи се насочиха в галоп към момъка. Размаханите във въздуха мечове показваха недвусмислените им намерения.
Момчето скочи пъргаво от коня. Неговото младо и нежно лице издаваше и преждевременна твърдост — очевидно бе, че животът не го е галил с перце. Очите му блеснаха решително, той изтегли меча от ножницата и с рязък и силен замах блъсна единия ездач от коня. Двамата продължиха да се бият ожесточено на земята. Момчето явно не притежаваше силата на възрастен мъж, но пък бе пъргаво и подвижно като невестулка.
В този миг към тях стремглаво се понесе и вторият преследвач. Сега вече Уилям се убеди окончателно, че двамата мъже възнамеряват да убият младежа. Затова изрева дрезгаво, атакува изненадания ездач и го просна на земята. Останалото свърши мечът му. В този момент и непознатото момче изтегли окървавения си меч от гръкляна на своя противник. Задъхано, то избърса потта от лицето си, след което се поклони ниско пред Уилям.
— Вие спасихте живота ми. Задължен съм ви безмерно. Умолявам ви, кажете ми името си, за да знам чии интереси ще защищавам от този момент нататък.
— Достойни, премерени слова — засмя се Уилям.
— Говоря самата истина. Готов съм да ви служа.
— Аз съм вашият господар. Дук Уилям от Нормандия.
Момчето го погледна изненадано и падна на колене.
— Изправете се и по-добре ми кажете защо ви преследваха тези мъже. Учуден съм, тъй като вие сте все още дете.
— Дете ли? — рече момчето горчиво. — Не, не бих се нарекъл дете. — При тези думи адамовата му ябълка заигра нервно. — Днес почина баща ми, а аз съм наследникът му, граф д’Анлу. Тези двамата трябваше да ме закрилят и защищават, но те престъпиха клетвата си. Защото майка ми бе проста овчарка. Ще рече, аз съм незаконороден. Онзи там е братовчед ми Гарт. Искаше да ме убие, за да заеме мястото ми.
— По дяволите, горчива участ. Повярвайте ми, знам какво говоря. Аз също бягам от враговете си, понеже искат да ме убият.
— И накъде сте се запътили?
— Отивам при краля на Франция. Ще го помоля да ме подкрепи.
— Идвам с вас. Ще ви придружа.
— Не може да става и дума! Още сте твърде млад.
— Но аз се бия като мъж. Сам се убедихте.
— Вярно е. Вие сте извънредно храбър. Как се казвате?
— Аларик.
— А на колко сте години?
— На петнадесет.
— На петнадесет ли? На бой може и да сте на петнадесет, но иначе ме лъжете.
— Признавам, прав сте. Едва на дванадесет съм, но…
— Света Дева Марийо! Бил едва на дванадесет! Направо бебе! Та значи, настоявате да ви взема със себе си в битките, така ли?
— И вие сте само на двадесет години!
— Сега като ви разгледах по-внимателно… Наистина изглеждате много по-възрастен от дванадесетгодишен. Вероятно животът не ви е дал възможност да изживеете детството си пълноценно.
Уилям му се усмихна, обърна се и тръгна.
— Какво смятате да правите? — извика момчето.
— Аз потеглям. Ако искате да дойдете с мен, тръгвайте. Но отсега да се разберем — можете да наглеждате коня и оръжието ми, но на бойното поле не ви пускам.
Случи се така, че Аларик придружи дука на Нормандия на аудиенцията при френския крал. В качеството си на върховен сюзерен на Нормандия Анри се съгласи войските му да се бият на страната на Уилям. Скоро двамата поведоха армията към Нормандия.
Когато Аларик стана оръженосец на дука, трябваше да обещае, че няма да участва в каквито и да било бойни действия. Освен това той всъщност имаше васални задължения към френския крал, тъй като имотите му граничеха с Бретан. Но Уилям бе спасил живота му и той щеше да му е предан до края на живота си. Общото в произхода им бе сложило отпечатъка си и върху двамата — сякаш провидението ги бе събрало. В кървавата битка при Вал-де-Дюн никой и нищо не можеше да спре Аларик. Въпреки даденото обещание той се хвърли храбро и ожесточено срещу враговете на Уилям. Не след дълго френската армия успя без особени усилия да обърне метежниците в бягство.
— Аларик, граф д’Анлу, знаете много добре, че не биваше да се появявате на бойното поле — потупа го Уилям по раменете.
Но Аларик така и не успя да се защити, защото дукът се обърна към наобиколилите го нормански рицари.