За Аларик бе предвидена просторна, красиво обзаведена спалня. Когато отиде да спи, бе всичко друго, освен трезвен. На сутринта се събуди с тежък махмурлук. Отвори мъчително очи и установи с ужас, че навън слънцето грее и птичките чуруликат. Мъчителното главоболие го принуди да се обърне на другата страна — реши твърдо да не става изобщо от леглото.
В първия момент му се стори, че има халюцинации — видя малко момиченце с гарвановочерна коса да коленичи до леглото му. Действията на детето обаче го убедиха твърде бързо, че не може да става и дума за привидение. Защото малката без съмнение пълнеше ботушите му с лепкава кал.
— Ей, какво правиш там? — извика той стреснато.
Детето го изгледа изненадано с големите си сини очи.
— Няма ли да спреш най-сетне!
Тя се изправи бавно и се отдръпна, без да го изпуска от поглед. Аларик скочи от леглото, забравяйки, че е гол. Сепна се и побърза да се увие с чаршафа.
— Ти коя си?
По лицето на детето пробяга усмивка, но не го удостои с отговор. Бе седем-осемгодишно, но вече облечено като дама. Коя ли, по дяволите, е тя? Цялото кралство знаеше, че Едуард е бездетен и му се присмиваше в шепа, че онзи, най-важният инструмент очевидно не му върши никаква работа.
— А сега ще ми кажеш веднага коя си! — извика той строго.
Тя продължи да мълчи и той си помисли, че не го е разбрала. Затова повтори въпроса си на не съвсем гладък английски. Момичето му отвърна с презрителна усмивка.
— Слушай, започвам да губя търпение. Отговаряй като те питат.
Тя излетя като стрела към вратата, но Аларик успя да я хване. Детето го захапа за китката. Изпусна я за момент и получи ритник в пищялката. Сега вече търпението му се изчерпа. Повлече я след себе си и седна на ръба на леглото — така поне нямаше опасност чаршафът да се свлече окончателно от тялото му.
— Я ме пуснете, норманско копеле такова.
В първия момент възприе думата като лична обида, но се сети, че едно дете на тази възраст просто повтаря това, което е доловило от разговорите на възрастните.
— Какво? Какво каза?
— Норманско копеле! — повтори тя без следа от боязън.
— Децата не бива да казват, а още по-малко и да разбират такива ужасни неща — започна да я поучава той. — Но да оставим временно този въпрос настрана… Ти защо ми пълниш ботушите с мръсотии? Гост съм на краля, а ти ме обиждаш. Съветвам те да ми се извиниш по най-бързия начин, защото иначе…
— Какво, не е ли вярно? — попита тя през смях. — Вие сте норманин. Освен това сте незаконороден. Цял свят го знае.
Дързостта й започна сериозно да го дразни. Какво преждевременно развито хлапе! Нахално, разглезено и невъзпитано!
— И така, извини се — повтори той още веднаж.
С кокетен жест тя отмахна една непокорна къдрица от челото, след което наклони глава назад и преди той изобщо да отгатне намеренията й му се изплю в лицето.
Аларик, който все още не бе дошъл на себе си от гуляя предната вечер, окончателно загуби търпение. Дръпна я рязко върху коленете си и набързо я напердаши по дупенцето. Вече изобщо не го интересуваше коя е тя. Беше си заслужила пердаха.
Докато я „възпитаваше“ тя не издаде нито звук. Когато обаче я изправи отново на крака, в очите й блестяха сълзи, а изправената гордо брадичка трепереше. Разгневена, тя затропа с крачка.
— Какво си въобразявате? Не знаете ли коя съм аз?
Аларик само скръсти ръце пред могъщия си гръден кош и се разсмя.
— Доколкото си спомням, попитах ви неведнъж как се казвате, обаче вие така и не благоволихте да ме осведомите.
— Аз съм дъщерята на Харалд! — оповести гордо тя.
— Дъщерята на Харалд ли? А кой, по дяволите, е Харалд?
— Синът на Годуин! Горчиво ще съжалявате за това, което сторихте с мен!
Смехът на Аларик я вбеси до крайност.
— Ще ви мине желанието да ми се присмивате, Уилям. Кълна се.
— А, ти си мислиш значи, че съм Уилям. Съжалявам, но се налага да те разочаровам — аз не съм дукът.
— Така ли?
— Така! Въпреки това обаче ми дължиш извинение.
Раздразнението му отшумя. Момиченцето бе наистина изключително хубаво. Изпита дори съчувствие към клетия Харалд. Да си баща на такава дъщеря неминуемо поражда трудности. Най-добре да я омъжи колкото се може по-скоро за някой строг и неотстъпчив рицар.
— Хич и не ми минава през ума да се извинявам. А за несправедливостта, която ми причинихте, ще се разкайвате. Обещавам ви.
С тези думи тя напусна стаята като тръшна вратата зад себе си.
Аларик отново се хвърли в леглото с надеждата, че главоболието най-сетне ще премине, но в този миг дочу зад вратата гласа на дука.
— Аларик! За бога, още ли се излежавате?