Уилям пристъпи напето в стаята. По лицето му не личаха никакви следи от пиршеството предната вечер.
— Отиваме с краля на лов. Ставайте бързо и се обличайте, сънливец такъв.
— Отдавна вече съм буден — простена Аларик. — Имах си и гостенка. Горе-долу толкова висока — той онагледи думите си с уморен жест, — и опасна като цяло змийско гнездо.
— О, била е Фалън — засмя се Уилям. — Щерката на Харалд.
— Точно тя беше. Познавате ли я?
— Ами, горе-долу… току-що я срещнах долу в залата. Всъщност тъкмо се канеше да направи ботушите ми на нищо. Не изпитва нито капка разкаяние, ще знаете. Според нея съществуват купища причини, оправдаващи поведението й. В нейните очи сме нецивилизовани варвари и нещо дори по-лошо — ние престъпваме английските закони. Твърдо е убедена, че семейството й е изпаднало в немилост по наша вина, тъй като сме се държали като последни диваци при онзи инцидент в Доувър с граф Йостас.
— Разбирам. Но какво търси това мило дете в двореца, щом като семейството му е в изгнание?
— Безкрайно съм изненадан, че благороден рицар като вас може да има проблеми с такова малко момиченце — разсмя се Уилям. — Едуард просто обожава това дяволче. Затова и Харалд бе принуден да остави дъщеря си в Англия. Впрочем и най-малкият син на Годуин, Улфнот, е тук. Смятам да взема него или девойчето със себе си в Нормандия.
— Само не момиченцето, Уилям, умолявам те!
При тези думи Уилям се разсмя от все сърце и тръгна към вратата.
— Ще видим. Сега обаче трябва да се облечете бързо. И двамата знаем, че на Едуард ще му е нужен поне един час да измоли божията благословия преди изобщо да тръгнем на лов.
— Уилям!
— Какво има още?
— Малката може да се оплаче от мен на краля. Нашарих й дупето, защото ме обиди. Добре е да го знаете, ако се появят усложнения.
— Мисля, че няма да каже нищо на вуйчо си, Аларик. Едуард не може да понася някой да обижда гостите му. Тя ще си държи езика зад зъбите от страх да не я накажат. Едва ли е склонна да изтърпи двойно наказание за една и съща постъпка.
Изричайки тези думи, дукът ухилен напусна стаята.
Аларик се облече бързо. На наметалото му, обшито с кожа, изпъкваше златна катарама с родовия му герб. Преди доста време Уилям му бе обърнал внимание да се облича съобразно с благородния си произход.
В кралския двор се извършваха последните приготовления за лова. Кралят вече привършваше редовната си молитва и всички очакваха единствено неговия знак.
С помощта на чудесно дресираните соколи само след около час бяха убити предостатъчно птици. Едуард изпрати соколарите с трофеите в двореца, защото предстоеше лов на глигани.
Свитата остана назад, а кралят, Уилям и Аларик навлязоха навътре в леса като обсъждаха различията между двете страни.
Уилям реагира много дипломатично, когато Едуард заговори за Годуин. Първоначално кралят се заоплаква, че в ръцете си Годуин е съсредоточил твърде голяма власт. После обаче призна с въздишка, че този мъж винаги му е бил верен и че народът с право го почита, тъй като чувството му за справедливост е извън всякакво съмнение.
— Англичаните са горд народ и вярват в силата на закона. Бях ужасен от инцидента в Доувър, но пред закона местните хора са невинни, тъй като са защищавали имуществото си. Да, англичаните са наистина горди хора. Разбирате ли за какво става въпрос, Уилям?
— Разбира се — промърмори Уилям, — то се знае!
Аларик обаче бе наясно, че дукът не разбира как функционира страната на саксите. В Нормандия той бе абсолютен властелин, а с непокорните се справяше по късата процедура. Уилям бе роден боец и управляваше с желязна ръка. Затова и не бе в състояние да схване смисъла на казаното от Едуард.
Аларик си спомни как Съветът на великите успя да осуети гражданската война между Едуард и Харалд. В тази ситуация за сетен път се доказа особеността на кралската власт в Англия — тук кралят трябваше да спазва закона, и то още по-стриктно от поданиците си, тъй като бе длъжен да им дава добър пример.
— Бог ме направи крал — промълви Едуард, — но е забравил да ме благослови с деца.
— Мъдър е господ, Едуард. В замяна на това пък е направил от вас светец. Човек не може да има всичко на този свят.
— Нямам и наследник за трона — заоплаква се отново кралят.
— Вземете мен за свой наследник, братовчеде! — извика Уилям.
— Да, вие сте мой братовчед, приятел, съюзник и… извънредно честолюбив млад мъж, Уилям. Кой знае… защо пък не… може би един ден, като умра, ще станете крал — усмихна се Едуард.
— Обещайте ми, сир — настоя Уилям, затаил дъх.
В този миг със силен лай ги задмина хайката ловджийски кучета.