— Аларик, простете ми! Бях извън себе си от ревност. Не можах да понеса мисълта, че вие и Леонора…
— Какво говорите? Та аз дори не съм я докоснал! — отвърна той изненадан.
— Моля ви, простете ми! — повтори тя с умоляващ глас.
— Добре, ще се опитам — обеща той накрая.
Осъзнаваше, че ще му е извънредно трудно да спази обещанието си. Разумът му бе склонен да й прости, но сърцето му се беше вкаменило. Буквално усещаше как се втвърдява с всеки изминал миг. Никога повече нямаше да се доверява на жена — нито на Морвена, нито на която и да било друга.
— Ще се опитам — повтори той. — Сега обаче не мога да остана повече тук… защото в противен случай може да ви извия врата.
Върна се още същия ден при Уилям. Не спомена нито дума за инцидента, но случилото се скоро се разчу. На няколко пъти се принуди да изслуша балада, в която се възпяваше дуелът му с Пърт. Струваше му много усилия да не се нахвърли върху безобидния бард и да не го убие.
Уилям също се стараеше посвоему да утеши верния си спътник. Една вечер му изпрати красива сарацинка, която го обсипа с толкова ласки и нежност, че на следващата заран се събуди като новороден. Той благодари на дука за проявата на внимание, възседна коня си и се отправи към дома.
Треперейки от страх, Морвена очакваше пристигането му. Когато обаче той я взе в обятията си, тя се разплака от щастие.
Не след дълго неприятелят ги нападна от запад и Аларик отново се отправи на бой. Успя да се завърне у дома едва след няколко месеца.
Когато пристигна, научи от прислугата, че всеки момент очакват да дойде най-добрият лечител в страната. Аларик се завтече нагоре по стълбите. Морвена лежеше в съпружеското ложе с посивяло лице, а тялото й бе станало сякаш прозрачно.
Селският лекар, който се грижеше за болната до пристигането на известния си колега, го подкани с ням жест да отиде до прозореца, където болната нямаше да чуе разговора им.
— Какво й има? От какво е болна?
— Опитах всичко, което е по силите ми, графе — отвърна лекарят с угрижено лице.
— Казвайте най-сетне! Какво й има?
— Била е… бременна и се е опитала да премахне плода.
— Света Дева Марийо! — промълви Аларик. — Трябва да я спасите!
— И най-добрият лечител на света вече не може да й помогне, графе. Мога само да облекча смъртта й — отвърна лекарят тихо.
Аларик пристъпи до леглото, коленичи и погали косата на Морвена. Тя разтвори очи и му се усмихна едва-едва.
— О, Аларик, умолявам ви, простете ми — прошепна тя с мъка. — Може би щях да дам живот на… на извънбрачно дете. Самата мисъл за това ми беше непоносима.
— Морвена, скъпа, вие сте моя съпруга. Детето нямаше да е незаконородено — извика той през сълзи. — Дори и да не съм аз бащата. О, боже, та вие знаехте, че съм ви простил!
— Вие ми простихте, Аларик, но аз… не можах да простя на себе си.
При тези думи тя изстена тихичко и склопи завинаги очи.
Положиха ковчега с тялото на Морвена в стария семеен параклис и Аларик стоя до нея до мига, в който тленните й останки намериха вечен покой в гробницата до костите на баща му.
Две седмици по-късно Аларик се завърна при Уилям. Дукът се взря в лицето на младия си приятел, белязано от печата на страданието и се опита да го утеши.
— Все още сте млад, Аларик. Времето е милостиво към нас, хората — ще изцели и вашата болка. Сигурен съм, че един ден отново ще се влюбите.
— Знам, че ми мислите доброто, Уилям, но за мен любовта е мъртва. И знаете ли защо? Любовта превръща нас, мъжете, в глупци, а жените във вещици. Не искам това да се повтори още веднаж. Разбира се, няма да пренебрегвам удоволствията на плътта… но любовта и брака предоставям на другите, те не са за мен.
През 1058 година Харалд се завърна със семейството си обратно в Босъм. Животът в селцето протичаше мирно и безметежно. Единственото, което се променяше, бяха годишните времена. Местните хора почитаха и обичаха Харалд, своя граф и сюзерен.
Най-доволна от всички обаче бе Фалън. Първо, защото семейството отново бе заедно, и второ, защото имаше достатъчно деца, с които да си играе. Естествено, като дъщеря на графа тя заемаше особено положение в детското общество — всички я слушаха и изпълняваха нейната воля. Ковачът например й изкова малък, удобен меч, защото нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от уроците при италианеца, учителя по фехтовка.
На север шотландците постоянно създаваха проблеми и затова Харалд често трябваше да пътува при брат си Тостиг, станал междувременно граф на Йоркшър, за да му помага. Но колкото и да си обичаше работата като втори по важност човек в кралството, Харалд все пак се чувстваше истински щастлив само сред своето семейство. Единствено там той намираше уют и добро настроение, когато се завръщаше изтощен от многобройните си задължения.