Точно в деня на света Катерина, Фалън се опитваше да покаже на едно от селските момчета как да използва дъбовата тояга вместо копие. Бе хладен, но ясен следобед, а насъбраните деца започнаха да се присмиват на Джоф заради непохватните му движения.
— Да, но аз нямам като теб учител по фехтовка!
— Добре де, Джоф, но нали трябва да знаеш как да се биеш?
— А защо ми е да се бия? Срещу кого? Срещу шотландците ли? Ами че те са далеч оттук, на север. Или срещу уелсците? Не! Тук, в Босъм всичко е мирно и тихо. Дори и датчаните не са ни закачали от петдесет години.
Фалън разбираше много добре, че той е прав. Босъм бе заспало гнезденце, встрани от всякакви битки и военни действия.
— А норманите, Джоф? Какво ще правиш, ако дойдат норманите, а?
— А за какво им е на тях да идват?
— За да ни победят, разбира се. Ти виждал ли си жив норманин?
Джоф поклати глава. Тогава тя се обърна към останалите деца, които също клатеха глави.
— Ето, и вие не сте виждали. Едно ще ви кажа — пазете се от тях. Когато дядо беше жив, те често бяха тук. Искат да накарат крал Едуард да им даде Англия. Разбира се, татко и дядо не допуснаха това да се случи. Те са страшни и опасни — приличат на дявола. Отзад имат опашка, а на краката си копита.
Фалън прекъсна описанието си, тъй като очевидно нещо друго бе привлякло вниманието на децата. Всички те с широко разтворени очи се бяха вторачили в нещо зад гърба й. Тя се обърна и… едва успя да сподави писъка си.
Върху огромен вран кон чернокос рицар със златистосиньо наметало гледаше надолу към нея и се усмихваше снизходително.
— Няма що, хубаво разказваш — започна той и й се поклони от седлото. — И описанието ти, и то е много интересно. Само дето все още не съм забелязал по себе си всички тези неща, които приписваш на норманите.
Все още стресната от случилото се, Фалън проследи с поглед как Аларик продължи с коня си към къщата на баща й. Следваше го група мъже, водещи със себе си няколко товарни коня.
— Майко мила! — възкликна на висок глас дъщерята на хлебаря. — Кой беше този мъж? Прилича на млад бог.
Усети се обаче, че думите й са богохулни и побърза да се прекръсти.
Фалън сбърчи гнусливо нос.
— Не е никакъв бог, норманин е.
— Норманин ли? — разсмя се Джоф. — Ами къде са му тогава копитата, къде му е опашката?
Вбесена, Фалън се извъртя на пети и се завтече с всички сили към дома, за да научи по-бързо какво търси омразният норманин при баща й.
Шеста глава
Когато стигна до къщата, тя видя, че конете на норманите вече са в конюшните и са получили всичко необходимо. Предположи, че новодошлите са в голямата зала и незабавно се отправи натам.
Тъкмо се канеше да влезе, когато ненадейно някаква ръка запуши устата й и някой я завлече в един тъмен ъгъл.
— Фалън, това съм аз — долови тя познат шепот.
В последно време рядко виждаше брат си Галън. На своите шестнадесет години той бе почти мъж и понякога дори придружаваше баща й в неговите пътувания. Когато бяха заедно обаче, Галън не пропускаше да подчертае, че е с три години по-голям от нея.
Той погледна над главата й към залата, където гостите се бяха разположили уютно около огъня.
— Разбра ли? Току-що е пристигнал Аларик. Татко изпрати куриер в Нормандия. Иска най-сетне дук Уилям да пусне брат му Улфнот. Затова и норманите сега са тук.
Фалън помнеше много добре своя млад и хубав чичо. За последен път го видя по времето, когато пребиваваше в двора на крал Едуард. В спомените й този отрязък от живота й бе изпълнен с чувство за самота и с копнеж по родителите й. Не бе в състояние да забрави и факта, че именно нецивилизованото поведение на един нормански рицар бе причина за разрива между дядо й и краля.
— Проклети нормани — изсъска тя.
— Препоръчвам ти да си подбираш думите. Татко държи да се отнасяме към Аларик с най-голямо уважение. По твоя вина!
— Моля?
— Е, все забравям, че все още си само едно глупаво детенце — отвърна Галън с онзи надменен тон, който я обиждаше най-много. — Разбира се, че си виновна. Ако тогава не беше духнала от двореца, днес нещата щяха да бъдат съвсем различни. Я ми кажи, кой те спаси, когато онези негодници те заплашваха, че ще ти прережат гръкляна или дори се канеха да ти сторят нещо още по-лошо, а? Спаси те Аларик. Лъжа ли е?
— Как си позволяваш да ме упрекваш!
Тя прехапа долната си устна. Всеки път кипваше, когато й напомняха този случай.
— Та ти изобщо не знаеш какво щеше да направи с теб тази паплач, ако не се бе появил Аларик.