— Разбира се, че знам — възнегодува тя.
Всъщност си представяше нещата съвсем мъгляво. От време на време прислужниците си шушукаха разни работи, а мъжете си разказваха грубовати вицове, но цялостният смисъл на дочутото й убягваше.
— Ти си виновна, че Аларик винаги е добре дошъл в нашия дом. За татко той е приятел.
— Значи аз съм била виновна, така ли? Та аз го ненавиждам.
— Да, ама се страхуваш от него — добави Галън пренебрежително.
— Не се страхувам! Не ме е страх от нито един мъж.
— И от татко ли не се боиш? — усмихна се Галън. — Сигурен съм, че и ти се страхуваш от него. Впрочем аз също, признавам си.
Галън имаше право. Всички се бояха от Харалд, макар че всъщност никой не можеше да обясни защо. Не обичаха да предизвикват неодобрението му, защото го обичаха от все сърце, а когато се държаха лошо, той се чувстваше сериозно засегнат.
— Добре, така е. От татко изпитвам страх. Но не и от норманин.
— Докажи го!
— Как?
— Не знам. Измисли там нещо. Въображението ти работи винаги много добре, когато трябва да измислиш някоя лудория. Можеш например да напълниш ботушите му с нечистотии.
— Минало-бешело. Това вече съм му го правила.
— Наистина ли?
— Мина доста време оттогава, но съм убедена, че си го спомня.
— Виждаш ли, значи си бъзливка.
— Не е вярно.
Фалън се досещаше, че Галън я предизвиква нарочно, но обичаше да рискува и бе готова да покаже на какво е способна.
— Ще видим кой повече се страхува от норманите… ти или аз!
С тези думи тя остави брат си и пристъпи в залата. Аларик й се стори доста променен. Изглеждаше все така хубав, както и по-рано, но младото му лице сякаш се бе втвърдило. Изразът му беше недружелюбен и затворен. Дори и сивите очи не издаваха нищо от чувствата, които го вълнуват. Тя се разтрепери от хладния му, почти арогантен поглед. Галън имаше право — страхуваше се от него. По-рано предизвикателното й държане беше само една вълнуваща игра, сега обаче същото щеше да е чиста лудост.
— Фалън! — извика Едит и се отправи с бързи крачки към нея.
Майка й носеше красива жълта рокля, а в изкусно подредената, вдигната нагоре коса просветваха няколко току-що откъснати парички.
— Боже, на какво си заприличала — прошепна тя на дъщеря си. — Роклята ти е изцапана отгоре до долу, а косата ти е омела цялата гора. Поздрави бързо гостите, а после си отиваш веднага в стаята. Искам да се измиеш и да се преоблечеш за вечеря. Разбра ли?
— Дъщеря ни Фалън — обърна се тя към гостите. — Фалън, поздрави граф Аларик и неговите рицари Фалстаф, Боклар и Ромни.
С пламнали страни Фалън направи реверанс пред тримата. Усети и неодобрителния поглед на баща си — очевидно външният й вид никак не му се понрави. Все пак за щастие той не бе осведомен за описанието на норманите, което направи пред селските деца.
Аларик й се поклони и напомни на Харалд, че вече е имал удоволствието да се запознае с нея.
— А, да, вярно. Разбира се — кимна Харалд разсеяно и с жест подкани Едит да изпрати Фалън до стълбите.
Още с пристигането й Елсбет я натика в коритото с топла вода. Докато прислужницата търкаше тялото й, Фалън се замисли напрегнато как да докаже на брат си, че не се бои от Аларик. Елсбет я избърса и й помогна да облече розова копринена рокля, а след това й сложи и наметката в царско синьо.
— Боже мили, колко си пораснала! — възкликна Елсбет, която се отдръпна назад и огледа Фалън от глава до пети. — Изглеждаш просто възхитително, миличко. Ето, вземи новия колан. Докато си обуваш обувките, ще ти вчеша косата.
Най-накрая Елсбет събра черните копринени къдрици в красива малка корона.
— Така, готова си, красавице моя. И ми обещай, че ще се държиш прилично тази вечер. Искам татко ти да се гордее с теб.
Фалън се засмя и я целуна. Почувства се вече голяма в новата си рокля.
Противно на природата си, тя се спусна по стъпалата бавно и грациозно като дама. В края на стълбището я очакваше баща й.
Аларик я наблюдаваше възхитен. Само допреди час тя бе все още дете. Безспорно хубаво, но все пак дете. В този миг обаче приличаше на… дама. Под меката, свободно падаща материя на роклята й се очертаваха вече малки, стегнати гърди. Очарованието й биеше на очи. Аларик наведе глава и се усмихна. Харалд трябваше да се подготви за всякакви изненади. Проблемите нямаше да закъснеят. По очите на своите рицари разбра, че също са запленени от момичето. За разлика от него обаче те не знаеха, че въпреки младостта си тя можеше да бъде много опасна.
От вниманието на Аларик не убягна благия поглед, който тя отправяше към баща си. В очите й обаче пламваше омраза, колчем се спираха на него и придружителите му.