По време на вечерята Фалън се държа извънредно учтиво — точно както се и очакваше от нея. По изключение бяха разрешили и на братята й да седят на масата при възрастните. Разговорът се водеше на френски. За Фалън този факт бе истинско мъчение; не защото не владееше езика, а защото просто ненавиждаше всичко, свързано с норманите.
След вечерята Едит и децата се оттеглиха. Тръгнаха си и хората на Аларик, тъй като бяха настанени в една от съседните сгради.
Най-накрая Аларик и Харалд останаха сами. Погледът, който гостът отправи към своя домакин беше доста угрижен.
— Безкрайно съжалявам, сър, но Уилям отказва да пусне Улфнот. Мога да ви уверя обаче, че брат ви се чувства добре. Като гост в двора на Уилям него го уважават и…
— Всички знаем, че думата гост в случая не означава нищо друго, освен пленник — уморено го прекъсна Харалд.
Аларик въздъхна. Опита се да повлияе на Уилям да пусне младежа, но напразно. Тъкмо симпатията, която изпитваше към Харалд и Улфнот, правеше задачата му извънредно мъчителна.
— Често сме заедно с брат ви. Ето… има писма за вас.
Харалд само кимна и набързо прегледа написаното.
— Може пък дукът да промени решението си и да го пусне скоро — промълви Харалд.
— Боя се, че… — Аларик се поколеба дали да продължи или не. — Харалд, мисля, че Уилям смята да задържи Улфнот… докато стане крал на Англия, както му обеща Едуард.
— Какво? — извика Харалд потресен. Явно чуваше за пръв път за такова обещание.
— Кралят обеща трона на Уилям.
— Извинете, нямам никакво намерение да проявя неуважение към вашия дук, но… кралят просто няма правото да дава подобни обещания. Не знаете ли, че тези решения се взимат от Съвета на великите? Наистина съществува някаква малка възможност Уилям да се качи на трона. Когато братовчед ми почина, ние потърсихме законен наследник и намерихме такъв в лицето на Айърнсайд, внука на Едмунд. Синът на Едмунд е бил все още момче, когато крал Кнут го е изпратил при шведския крал; там трябвало да го убият. Както знаем обаче, това не е станало. Синът на Едмунд израснал в двора на унгарския крал. Извикахме го оттам, но той почина. Не е могъл да издържи на изнурителното пътуване към Англия. Остави три деца. Синът му Едгар Ателинг е все още дете, но вече живее в Лондон и Едуард е негов настойник. Но дори и да го нямаше това момче, според мен претенциите на скандинавските крале върху английския трон са по-основателни от тези на Уилям.
— Разбирам законите ви, Харалд — отвърна Аларик с угрижен тон. — Но мога да разбера и Уилям. За него обещанието е нещо свято. Той се бори напрегнато за властта си и е свикнал да си взима всичко, което смята за свое. Но както и да е, аз от своя страна ще се опитам отново да поговоря с него за Улфнот. Моля ви да ми вярвате. Дори брат ви да е пленник на Уилям, към него се отнасят като към гост, давам ви думата си.
Аларик протегна ръка и двамата си стиснаха десниците.
— Благодаря ви — изрече спокойно Харалд.
— Съжалявам, че не ви донесох по-добри вести — отвърна Аларик. — Но се радвам, че отново съм тук и искам специално да подчертая благодарността си за оказаното гостоприемство.
— Винаги сте добре дошъл в моя дом, Аларик.
— Както знаете, притежавам имот тук, в Англия — усмихна се Аларик. — Нали Едуард ме превърна в земевладелец.
— Знам, разбира се. Земята ви е част от моето графство.
— За съжаление обаче не мога да ходя често там.
— Е, един ден ще я наследи някой от синовете ви — каза примирително Харалд, но внезапно се удари по челото. — О, простете ми нетактичната забележка. Чухме, разбира се, за смъртта на вашата съпруга. Приемете, моля, искрените ми съболезнования.
— Благодаря ви, сър.
— Все още сте много млад, Аларик. Ще се ожените един ден и ще ви се родят много и хубави синове.
— А сега ще ме извините, нали? Денят бе дълъг и уморителен.
Разбира се — отвърна Харалд, изправи се от мястото си и изпрати госта до стаята му.
— Лека нощ, Аларик!
— Лека нощ, сър!
Аларик се разсъблече бързо, защото се чувстваше смъртно изморен и с прозявка се строполи върху приготвеното легло. Едва-що легнал обаче той скочи и изруга. Чаршафите бяха подгизнали от вода и изпита чувството, че е легнал върху лед. Чак кръвта му замръзна във вените, толкова студени бяха.
Беше съвсем ясно кой му е приготвил неприятната изненада. Защо, по дяволите, това хлапе не го оставеше на мира? Наистина ли го мразеше толкова дълбоко? Или просто бе разглезена и й се разрешаваше всичко? Това дете се нуждаеше от твърда ръка, по този въпрос нямаше капка съмнение.