Аларик само кимна, тъй като аргументът на Уилям беше убедителен.
Когато си легна по-късно същата вечер, той дълго не можа да заспи. Мислите му постоянно се въртяха около Харалд, когото не бе виждал години наред. И още нещо — какво, по дяволите, търсеше дъщеря му на кораба?
Тъй като Уилям държеше на всяка цена да направи добро впечатление, на следващата сутрин поеха с голяма свита за Йо. Ги дьо Понтьо вече ги очакваше там и им предаде пленниците. Уилям запрегръща Харалд възторжено както се прегръща някой отново намерен сродник. Но свидетелите на тази вълнуваща сцена, които познаваха добре дука, знаеха отлично, че всъщност Харалд Годуин сменя само един затвор с друг.
— А, това значи бил ангелът — промърмори Уилям, когато му представиха Фалън.
— Милейди! — поздрави я той с усмивка. — Някога в Англия се запознах с едно малко момиченце. Сега в Нормандия съм щастлив да поздравя една красива млада жена. Кажете ми, мила, помните ли ме все още?
— О, разбира се — отвърна тя и го дари с най-пленителната си усмивка. — Как мога да забравя великия дук на Нормандия?
Уилям се наведе над ръката й, а погледът й случайно се спря на Аларик. В красивите й очи се появи израз на обърканост, когато го позна. Аларик го досмеша, защото знаеше прекрасно какво й е истинското мнение за великия дук.
— Аларик! — Харалд го поздрави с искрена радост. И на двамата им се искаше да поприказват един с друг, но в този момент Уилям оповести на висок глас, че тръгват за Руан.
— Но не на тези жалки кранти, разбира се, а върху качествена норманска конска плът.
В действителност конете бяха добри — за тях Уилям плати на дука на Понтьо прилична сума. Всички се разсмяха.
Той даде знак и мигом доведоха красив, представителен жребец.
— Този жребец е за вас!
Харалд поблагодари и се метна върху седлото.
— А вие, Аларик, се погрижете за милейди.
Фалън понечи да протестира, но осъзна своевременно абсурдността на намерението си. Затова и премълча.
Аларик се поклони церемониално, прихвана я не особено нежно през талията и я прехвърли на друг кон. При допира на силните му ръце я обзе някаква странна възбуда. Погледа му обаче посрещна с подчертано равнодушие, макар сърцето й да се разтуптя бясно.
По пътя спряха да отпочинат в един чифлик, собственост на дука, където живееше рицарят Рили дьо Кутанс. Потеглиха наново веднага след като се нахраниха, за да стигнат в Руан, преди да се е стъмнило.
На Фалън й стана неприятно, че баща й и Аларик яздят един до друг и си приказват като стари приятели. От уважение към дука говореха на френски.
— Вие наистина владеете отлично нашия език — каза Уилям с възхищение в гласа.
— Учил съм го още като дете, а освен това казват, че притежавам усет към езиците — позасмя се Харалд. — Този мой езиков талант винаги ми е вършил добра работа… например, когато бях на поклонение в Рим.
— За съжаление все още не съм имал тази възможност — възкликна Уилям. — Трябва непременно да ми разкажете. Признавам, че сме доста необразовани и ви завиждам ви за познанията.
— Както знаете, крал Едуард обича изкуството, музиката, поезията. Дори и науката успя да го заплени.
— Да, но сигурно не е лесно да се понасят капризите му, нали? — разсмя се Уилям.
Харалд си спести отговора. Наистина той често се оплакваше у дома от недостойните гневни изблици на краля, но пред дука не бе склонен да се отпусне.
— Е, милейди, сега, когато съдбата ви запрати в моята родина, се питам дали да се радвам на посещението ви или не. Питам се също дали все още представлявате заплаха за живота и здравето ми.
Фалън се стресна, забелязвайки Аларик до себе си.
— Явно обичате да се шегувате, милорд. Много добре зная, че не се страхувате от нищо. Честно да ви кажа, изненадана съм, че изобщо си спомняте за мен.
— Вижте, на ръката си все още имам белег от едно момиченце, което ме ухапа, защото не му се нравеше народността ми. За щастие обаче обгарянията са вече излекувани. Трудно е да ви забрави вас човек. Затова повтарям въпроса си… налага ли се да се крия в миша дупка, за да бъда пощаден този път.
— Вие говорите за лудориите на едно дете, сър. Бъдете напълно спокоен. От доста време мокрите кревати не ми доставят удоволствие. Също така едва ли ще ми е приятно да ви попарвам с вряла вода.
— Наистина ли? О, снехте тежък товар от сърцето ми.
— Вие ми се надсмивате.
— В никакъв случай, милейди. Просто искам да съм осведомен. Ще има ли мир между нас или все още гледате на мен като на враг?
— Много сте самомнителен, милорд. Аз изобщо не съм си мислила за вас през това време.