Тънката материя на ризата вече беше изсъхнала, но на Аларик му се струваше, че тя седи гола пред него. Не беше в състояние да отклони поглед от това крехко тяло — измъчваше го сладкият спомен за пълните й стегнати гърди, за устните й и нейното топло дихание. До този момент нито една жена не бе успяла да го възбуди дотолкова. След смъртта на Морвена сърцето му се втвърди и той не се боеше, че Фалън ще пробие дебелата ледена обвивка. Боеше се само, че при вида й може да изгуби разсъдъка си. Защото тя разбуди в него сладостни мечти и представи, които все повече и повече подклаждаха страстта му.
Желанието да я притежава го завладя толкова силно, че вбесен от собствената си слабост, той се изправи рязко и разтвори широко прозореца и кепенците. Навън обаче валеше като из ведро и затова ги хлопна отново.
Фалън прикри раменете си със завивката и го загледа тревожно.
— За какво служи тази къща? — поиска да узнае тя.
— Това е ловна хижа. Ако милейди не се бе държала като невъзпитано дете, сега нямаше да сме пленници на дъжда.
Упрекът му я накара да подскочи.
— Не съм направила нищо подобно — прекъсна го тя гневно.
— Вие сте просто глезла, Фалън. Винаги сте си била такава.
— А вие пък сте копеле. Не мога да ви понасям!
— Знам, че ме мразите. И да ви кажа ли защо? Защото никога досега не съм се подлъгал по вашите престорени усмивки и захаросани лъжи. За разлика от онези недорасли клетници, които попаднаха в капана ви.
— Лъжете! Достатъчно е само да си отворите устата и от тях друго, освен лъжи няма да чуеш!
Забелязвайки сълзите, които избликнаха в очите й, той съжали, че е изобщо започнал този разговор. Но вече бе твърде късно.
— Вие и такива като вас сте ненадминати, стане ли дума за лъжи и коварство.
— Как си позволявате да ми говорите такива неща! — извика тя с разтреперан глас. — Как си позволявате, Аларик! Минали са само броени часове, откакто любимият ви дук изнуди баща ми, да, наистина го изнуди.
— Никога ли не ви е хрумвало, че за баща ви може би ще е по-лесно да служи на Уилям, отколкото постоянно да заглажда грешките и пропуските на Едуард? Харалд и Уилям са връстници, и двамата са бойци. Уилям е горд, а баща ви умен. Те двамата биха могли да управляват страната — твърдо, но справедливо. Освен това още преди години Едуард обеща трона на дука.
— Едуард е капризен и непостоянен човек. Ако му хрумне, може и кучето си да короняса — изрече тя с презрение.
Аларик се загледа в нея. Чувствата му бяха раздвоени. Не знаеше какво точно изпитва към тази жена — омраза или възхищение заради неистовата й гордост. Що за човек беше тя — отракано женче или пък крехка девойка? Но всъщност тези въпроси изобщо не го интересуваха, тъй като я желаеше противно на всякакъв разум.
— Уилям е само един жалък егоист, който не се спира пред нищо — продължи тя с горчивина в гласа. — Ето, иска дори да ожени баща ми за едно дете!
— А, такава била, значи, работата. Сега стана ли ви ясно, че и вие сте незаконородена. Точно като дука и мен. В поведението на баща ви няма нищо осъдително. Дори и английските закони му дават право. Просто е наранена гордостта ви и нищо повече.
Тя се нахвърли като фурия върху му и ноктите й се забиха дълбоко в голата кожа над кръста му. Изненадан, той изпусна меха с виното, който тъкмо надигаше.
— Фалън!
Беше толкова разярен, че гласът му отказа да го послуша. Сграбчи я за раменете, извъртя я към себе си, запокити я брутално върху одъра и я притисна с крак.
— Престанете веднага, Фалън! С мен не можете да се справите.
Тя се опита да стане, но ризата се свлече от раменете й.
Гърдите й се надигаха и спадаха, голият й крак докосваше коляното му, а нейното лице бе тъй близо до неговото, че долавяше дори и дъха й. Той я пусна, но Фалън не помръдваше. Тогава Аларик впи жадно устни в нейните, мускулестото му тяло я притисна здраво, опитните му ръце се плъзнаха по нейните разголени гърди. Тя не помръдна и когато езикът му премина по наедрелите зърна на гърдите, тя само изписка тихо и изплашено.
Ненадейно обаче той се отдръпна, блъсна я ядосан и отново й облече ризата. С един скок тя се намери на крака и разтреперана навлече изсъхналата рокля.
— Трябваше да ви пробода с кинжала — извика тя най-искрено.
При тези думи Аларик се разсмя. А Фалън сграбчи някакво старо, ръждясало котле и го хвърли по него. Той обаче приклекна пъргаво и необикновеното оръжие прелетя над главата му. После се изправи. Ядът му отлетя, взе ръката й в своята и я поднесе към устните си.
— Дали да не сключим мир? — попита той тихо. — Дъждът вече спря. Крайно време е да се прибираме.