— Разбира се — кимна Харалд.
Погледът му се спря на Делън, който от своя страна погледна тъжно към Фалън. Харалд се изправи.
— Ще направя всичко възможно, за да се постигне мирно решение.
Още същия ден Харалд и Делън заминаха.
Харалд се изправи пред факта, че брат му Тостиг е обвинен справедливо. Налице бяха доказателства, че облага с допълнителни данъци своите крепостни, че изопачава законите в своя изгода и е избил неприятелите си. Бунтовниците настояваха Тостиг да бъде заменен с Моркър. Заплашваха, че в противен случай ще обявят война на краля. Въпреки усилията на Харалд, до мирно решаване на спора не се стигна. Тостиг дори не се посвени да обвини брат си, че от завист сам е подтикнал хората към бунт. И докато Едуард безуспешно се опитваше да мобилизира армията си, метежниците се отправиха към Оксфорд.
Фалън прекарваше по-голямата част от времето с баща си, който страдаше ужасно от факта, че презират и не зачитат собствения му брат. Докато бе жив, Годуин много държеше на разбирателството вътре в семейството, но ситуацията се промени и сега Харалд бе принуден да вземе страната на тези, които брат му бе онеправдал.
В крайна сметка Едуард отстъпи и прие условията на метежниците. Младият Моркър зае мястото на Тостиг, а той бе изпратен в изгнание.
Настъпи декември и настанаха мразовити дни. Фалън и Делън взеха решение на Коледа да поговорят с Харалд за сватбата си.
На самия Коледен ден в двореца цареше суетня. Бяха пристигнали осем архиепископи, за да осветят новата църква — житейското дело на Едуард. Както всяка година по това време, така и сега се събра Съветът на великите. Преди Светата литургия Харалд поднесе на дъщеря си подарък — чудно хубава брошка, обсипана със смарагди. Тя пък му подари нов вълнен плащ, гарниран с кожи от норка. Двамата се прегърнаха и Харалд се усмихна.
— Каквото и да ми донесе бъдещето, Бог досега ме е дарил безкрайно богато. С жена, която винаги ме е обичала съкровено и самопожертвователно и с деца, които са моята гордост.
Фалън се сгуши в него.
— Татко, обичам ви повече от всичко на света.
— А как стоят нещата с младия Делън? — подкачи я той. — Той ме извести, че тази вечер се каните да ми кажете нещо.
— Така е, татко.
— Той харесва ли ти?
— Съгласни сте с избора ми, нали? Смятате ли, че той е подходящият съпруг за мен?
— Твоят Делън безспорно притежава много качества. Трябва да призная обаче, че понякога съм си мислил да те омъжа по-изгодно. Но, разбира се, какво може да се очаква от стар егоист като мен — все искам да си наблизо. Съществува само още един мъж, който бих искал да е до мен, защото е по-силен от теб. Боя се, че много бързо ще му видиш сметката на клетия Делън.
— Татко!
— Няма никакво съмнение, той е дружелюбен, учтив и смел мъж и тази вечер ще поиска от мен ръката ти. Но и аз имам една молба към вас — искам да почакате още една година. Съгласна ли си?
Разочарованието й не бе прекомерно. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, бе й все едно дали ще чака още една година или не. Знаеше обаче, че Делън гръмко ще недоволства от съдбата, но накрая щеше да се подчини.
— Да, татко — отвърна тя и го целуна.
Въпреки лошото време денят премина чудесно, тъй като кралят — по изключение в добро настроение — одобри годежа и даде благословията си на младите. Дори и празничният банкет премина без всякакви произшествия.
Но на следващия ден Едуард не можа да присъства на освещаването на своята църква, тъй като през нощта се почувства зле. Изминаха няколко дни, но състоянието му не се подобри. Лекарите се принудиха да съобщят на първенците в кралството, че Едуард е на смъртно ложе.
Съпругата на краля прекарваше по-голямата част от времето до леглото му. Когато не бе зает с дискусиите около наследството на Едуард, Харалд също посещаваше болния.
Проблемът за наследника бе разбунил духовете в Съвета на великите. Пряк наследник бе Едгар Ателинг, но той беше все още твърде млад, за да управлява страната с достатъчно здрава ръка. Скандинавските крале също имаха претенции върху трона, но фактът, че са чужденци намаляваше шансовете им. Споменаваха се и имената на Харалд и намиращият се в изгнание Тостиг. И накрая Уилям от Нормандия, който обаче също бе чужденец и за мнозинството англичани беше по-омразен дори и от северняците.
В стаята на болния седяха Фалън, кралицата и Робърт Фиц Уимарк със законната си съпруга. Харалд, току-що пристигнал от поредното обсъждане, попита шепнешком сестра си за състоянието на краля. Тя само поклати тъжно глава.