Фалън го целуна леко по устните и очите й заискриха предизвикателно.
— Подигравате ли ми се, сър? — разсмя се тя. — Или може би ще се опитате да покажете на какво сте способен?
Делън се поклони.
— Милейди!
После се обърна към Фабиони:
— Ще ми дадете ли назаем меча си, сър?
Делън съвсем скоро установи, че противно на очакванията му, неговата задача съвсем няма да е лесна, Фалън се разсмя на глас, когато забеляза капчиците пот по челото му.
— Ще помолите ли за пощада? — подразни го тя с усмивка.
— Още не — отвърна той. — Да не искате да стана за смях пред цялата армия на баща ви?
— Наоколо няма жива душа, милорд. А ако се разхленчите за милост, ние с Фабиони ви обещаваме, че няма да научи никой.
В действителност обаче й бе ясно, че ще я победи, защото беше по-силен и значително по-опитен в бойното изкуство. Спомни си думите на Фабиони. Една жена може да бие силния и опитен войн единствено с пъргавина и находчивост.
— Не мога да се предам ей така, само защото…
Делън спря насред дума и Фалън се възползва от изгодния момент, за да избие меча от ръцете му. Не вярвайки на очите си, той се втренчи в лежащото на земята оръжие, а след това в нея.
— Дължите ми реванш — продума Делън.
— Естествено, сър, винаги на вашите услуги. Както и на всеки друг, който се съмнява в бойните умения на кралската дъщеря.
Фалън се разсмя и го целуна.
— Месеци наред не съм слизал от седлото — заоправдава се Делън. — Просто съм изтощен, ето защо ме победихте.
— Разбирам ви прекрасно, сър. Убедена съм, че това е единствената причина.
— Не се подигравайте с годеника си!
— Ах, Делън. Разбира се, че не се съмнявам в силата и умението ви. Играх подло и… нечестно.
— Е, това звучи вече по-добре — усмихна се той доволно и я притегли към себе си.
Фалън нежно погали брадясалото му лице.
— Радвам се, че ви виждам отново. Искам да знаете, че ми липсвахте.
— Вие изобщо не можете да си представите моите мъки, любима. Сега обаче трябва да ида при баща ви. Ще се видим ли на вечеря?
Фалън кимна и на сбогуване той я целуна по върха на носа. После се обърна към Фабиони и го освободи, тъй като се бе поуморила. Ненадейно зад гърба й прозвуча плътен мъжки глас.
— Благородната госпожица не само, че прелъстява малчугани с жълто около човката, ами се и бие с тях. Дали ще посмеете да изпробвате силите си и срещу зрял мъж, дъще на Харалд?
Тя се извъртя рязко и погледът й се спря на Аларик, който стоеше разкрачен и се подпираше на меча си. В сивите му очи се четеше сарказъм.
— Не ме ли лъжат очите? Какво прави един нормански глупак на английска земя? Разбира се, никога не съм се съмнявала във вашето и на вашия дук безсрамие, но не вярвам да сте дошли тук, за да завоювате сам цялата страна за Уилям, нали?
— А ако е така, вие ще я защищавате ли?
— Разбира се, милорд. Ако се наложи, с радост ще защищавам своя крал и родината си срещу всеки, който храни зли помисли.
— Идвам с мир — увери я Аларик в мига, в който тя зае бойна стойка с меч в ръка.
— Никога досега норманин не е идвал тук с мирни намерения — заяви тя наперено.
Аларик се усмихна и вдигна оръжието си.
Противната му самоувереност накара кръвта й да кипне. Трябваше да го победи на всяка цена. За разлика от Делън обаче, Аларик действително бе зрял мъж и много опитен войн.
Двамата започнаха бавно да се обикалят, остриетата им се срещнаха и тя усети вибрации в ръката си. Безмилостно, удар след удар, той я постави натясно.
— Предавате ли се, госпожице? — попита Аларик с иронична усмивка.
— Не, никога. Представяте ли си, дъщерята на английския крал да се предаде на някакъв си норманин? Не, сър, не се предавам.
— Значи, не се предавате, така ли?
Тя се дръпна уплашена назад. Острието на меча му разпори кожените й доспехи и ризата под тях като не остави дори и драскотина по кожата.
Тя извика ядосано и се нахвърли вбесена върху него.
— Гневът е лош съветник, госпожице. Не бива да губите контрол над чувствата си, защото в противен случай загивате.
— А вие не бива да се биете нечестно.
— На бойното поле мъжете се бият, за да убиват и да не бъдат убивани. Какво общо има това с думите „честно“ или „нечестно“?
За да отбива ударите му, тя бе принудена да използва и двете си ръце. Продължи да се бие с разголени гърди. Видът им очевидно му доставяше голямо удоволствие, но той не позволи да разсеят вниманието му. Тя постоянно трябваше да парира честите му удари. Останала без дъх, осъзна, че не може да издържи повече. Внезапно погледна през рамо и изписка.
— Татко, недей! Той не иска да ме убие. Това е само игра.