— Понеже така и така заговорихте за семейството на Харалд… дъщеря му Фалън е моя пленничка.
— Фалън ли? Нима наистина е тръгнала на бой заедно с баща си? Смела девойка. Но не вярвам да е станало с неговото съгласие.
— И на мен не ми се вярва. Въпросът е какво да правя с нея.
— Тя не е настроена особено дружелюбно към нас… или греша?
— Никак не грешите.
— Да, езичето й е по-опасно и от най-острия меч — рече Уилям замислено. — Тази жена трябва да се охранява най-строго. А иначе… тя си е ваша собственост и можете да правите с нея, каквото си поискате. Задръжте я, ако искате, или я подарете на някой от вашите приближени. За мен е важно едно-единствено нещо: тя трябва да ме приеме като крал и да ми се закълне във вярност.
— … което няма да стори никога.
— Трябва да я принудим. Защото откаже ли, хубавата й главица ще хвръкне. Не мога да допусна някаква непокорна жена да осуети моите планове. А тя е способна да го стори, нали? Предоставям на вас да й обясните, че по този въпрос шега няма. Подчини ли се на волята ми, ще има моята закрила, ако ли не — може и да умре.
Дукът се изправи от мястото си и сложи ръка на рамото на Аларик.
— Знам, че мога да разчитам на вас, друже. Ето, над двадесет години вече вие доказвате привързаността си към мен.
Аларик кимна сериозно, обърна се и пое към изхода. Иззад гърба му долетя смехът на Уилям.
— И още нещо, Аларик… Внимавайте много с щерката на Харалд. Пазете се от нея.
Пред палатката го очакваше Фалстаф, за да го придружи до центъра на Хейстингс, където по нареждане на дука по най-бързия начин издигнаха дървено укрепление.
На вид Фалстаф бе едър и закръглен — истинска гигантска мечка. Косата му бе прошарена, а над тлъстите му бузи просветваха игриви, черни очи, които издаваха пристрастието му към земните блага. Приятелите му ценяха неговия добродушен и весел нрав, а враговете се бояха от непримиримостта му. За разлика от Аларик обаче той не можеше да взима самостоятелни решения. Не притежаваше и неговите ум и прозорливост, но иначе бе храбър и верен приятел.
— Трябва да отпразнуваме днешната победа. Заслужили сме си го, нали, Аларик? Вино, песни и жени, това е, което ни трябва в момента. — При тези думи той се ухили многозначително. — Коя е прелестната красавица, с която ще се забавлявате тази нощ? С русия ангел или расовата червенокоска?
— В момента копнея единствено за баня и добро ядене. После ще разгледам картата — трябва да изберем най-подходящия път, по който ще поемем към Лондон. А след това… Прав сте, червенокосата не е никак лоша… наистина ми харесва, защото…
— … защото има ей такива гърди, затова! — разсмя се Фалстаф.
След тези думи той замлъкна, но Аларик забеляза, че го поглежда крадешком и сякаш изчаква само да настъпи подходящият миг, за да му каже нещо, което терзае душата му.
— Фалстаф, какво става с вас? — поиска да узнае Аларик. — Няма ли да ми кажете какво ви мъчи?
— О, Аларик! Влюбен съм, объркан съм, сърцето направо ще изскочи от гърдите ми.
— Е, и? От какво толкова се боите, друже? — разсмя се Аларик. — Коя е тя?
— Жена като ангел, Аларик. Със сини очи, черни коси и с нежна кожа! Тялото й е гъвкаво като върбова клонка, а устните, устните — същински корал… — размечта се Фалстаф.
Аларик изслуша това описание леко обезпокоен.
— Влюбен съм в дъщерята на Харалд! — въздъхна Фалстаф. — Трябва да бъде моя, с цената на всичко. Ако тя ме иска, ще я взема дори за жена. Аларик, умолявам ви… поговорете с Уилям, кажете му за мен. Ще ми направите ли тази услуга?
Аларик се замисли. Клетият Фалстаф! Да се влюби точно във Фалън! Всъщност не бе ли тя тъкмо от този вид жени, които могат да вземат ума на всеки мъж?
— Тя е истинска вещица, Фалстаф — отвърна той най-накрая. — Капризна, опасна и непредвидима в постъпките си. Горда е като дядо си и не превива гръб пред никого. Сам видяхте, че се бие като мъж. Признавам, че от красотата й чак дъхът ти спира, но се опасявам, че този, който се обвърже с нея, няма да има и миг спокойствие. Освен това мрази дълбоко всички нормани.
— Изглежда я познавате доста добре — рече Фалстаф учуден.
— Да, може да се каже, че е така. Запознах се с нея, когато бе още дете. Придружаваше баща си в Нормандия. Не си ли спомняте?
— Вярно, така беше. Спомням си, че й се възхищавах отдалеч.
— Видях я отново, когато Уилям ме изпрати с мисия при Харалд. Повярвайте ми, тя се отнася към нас с недоверие и омраза. Аз всъщност разбирам нейната гледна точка. — Той се изсмя горчиво. — Тя ни смята за варвари, приятелю!
— Но аз я обичам! — продължи да настоява нещастният Фалстаф.
Аларик отново се умълча. Да убеждаваш влюбения с разумни доводи бе начинание, обречено на неуспех. Но може би приятелят му предоставяше единствената възможност да се спаси от бремето на нейното присъствие? Не бе влюбен в нея, но разбираше, че близостта й трови съзнанието му и събужда плътски желания. Признаваше пред себе си, че я желае, но заедно с това я и ненавиждаше. Предстоеше тежка завоевателна война; откъде да намери сили да се бори отгоре на всичко и с нейната опърничавост и враждебност? Уилям му вярваше — потвърди го и тази вечер. Следователно трябваше да се съсредоточи върху предстоящите изпитания. Е, защо в такъв случай да не прехвърли отговорността върху другиго?