— О, никога не съм оспорвал, че сте пленителна. И безспорно желана жена. Но да ви обича човек би било връх на глупостта.
— Признавам, че с голямо нетърпение очаквам отпътуването ви, сър. И ми е съвършено безразлично дали ще се върнете в Нормандия или ще отпътувате направо в ада.
— А вие кое от двете бихте предпочели?
— Лично за мен Нормандия и адът са едно и също място — рече тя и се изправи. После направи реверанс пред баща си и избяга от залата без извинение.
В нощта на понеделника след Великден на небето се появи странна светлина и пред входа на църквата бързо се насъбра тълпа.
— Гледайте, гледайте! — се развика някаква жена и падна на колене. — Зла поличба! Крал Едуард я предсказа! Пепел и разруха ще ни настигнат, защото Годуин уби брата на краля, а сега пък неговият син е седнал на трона. Божие наказание чака всички нас заради греховете на господарите — благородници.
— Що за глупости приказва тази жена! — кипна Фалън и се изстъпи напред.
Всъщност и тя се страхуваше както всички останали. Нима това необикновено сияние потвърждаваше предсказанието на Едуард?
— Това явление е свързано с планетите. Това е всичко!
Тя прибра полите си и се завтече към отец Дамиън, който разговаряше в този момент с Аларик. Свещеникът, мил и добронамерен аскет, бе родом от Фенс, в една част на Англия, където езическите обичаи отмираха твърде бавно. Бе пътувал много по света и сигурно знаеше какво представлява това сияние.
— Става въпрос за комета — обясни той. — Звезда с опашка, така да се каже. Чувал съм за това в Италия. Хората са наблюдавали комети и в миналото.
При тези думи Фалън въздъхна с облекчение. Любопитното множество сякаш се поуспокои и се разпръсна.
Отец Дамиън се отправи към църквата и Фалън го последва.
— Аз… аз трябва да ви благодаря! — обърна се тя към него.
Свещеникът я загледа толкова настойчиво, че тя притеснено сведе поглед. Той се поклони.
— Кометите наистина съществуват — каза той с усмивка.
— Какво искате да кажете? Та вие сте божи човек! Нали не вярвате в злокобни поличби и други подобни неща?
Той само поклати глава и погледът му се зарея някъде зад гърба й. Тя се обърна и съзря Аларик да се приближава към тях.
— Само когато зеленото дърво, разцепено от светкавица, се срасне от само себе си, само тогава… — промълви свещеникът.
— Що за безсмислици? — запита Аларик мрачно.
— Има неща, които са по-древни дори от времето, графе. Ние, людете, невинаги сме в състояние да разгадаем божията промисъл.
Фалън не можеше да отхвърли от себе си усещането, че свещеникът има видение и е прозрял в бъдното. Той спря пронизителния си поглед върху Аларик и се поклони.
— Графе, сигурен съм, че ще се срещнем пак.
— Това, което казвате, наистина е пълна безсмислица — прекъсна го Аларик. — И двамата знаем много добре, че вече няма да се върна. И на двамата ни е известно, че…
— … война ще опустоши тази страна — свещеникът завърши започнатото изречение. — И все пак, графе, ще повторя думите си — ние с вас ще се срещнем отново.
Фалън бе впила поглед в Аларик и не забеляза как отец Дамиън се отдалечи.
Пред църквата отново се насъбра любопитна тълпа. Уплашени, хората бяха вперили поглед в небето.
— Прокълнати сме! Гибел, гибел ни чака! — изкрещя нечий глас.
— Иде денят на Страшния съд — добави втори глас.
При тези думи Фалън не се стърпя и се покатери върху една кола със сено. Оттам тя се обърна с възбуден глас към множеството.
— Англия не е прокълната, добри хора. Алчните и жестоки нормани кроят как да ни погубят. Но бог ни е благословил с добър крал, който е разтворил сърцето си за своите поданици. Крал, справедлив и благ, който над всичко поставя своето отечество.
От множеството се обадиха окуражителни гласове и тя продължи:
— Не, не е прокълната родината ни. Опасността иде отвъд морето, където незаконороденият властолюбец се готви за война с нас. Не вашият крал, добри хора, ще ви донесе нещастие. Чужди принцове искат да хвърлят нашата Англия в разруха и погибел.
— Проклети да са норманите!
— В ада да се пържат дано!
— Да им отсечем главите!
— Ще ги избием! Да ги заколим до един!
Фалън долови с крайчеца на окото си, че към нея се приближава Аларик. Сивите му очи я пронизваха и тя осезаемо почувства бясната ярост, клокочеща в него. Тълпата започна бавно да стяга обръч около норманина. Покрай главата му прелетя камък, някакви жени се разпищяха, а няколко души дори посегнаха да го ударят.
— Недейте! — изкрещя тя с всички сили. — Спрете! Недейте!
Но в суматохата не я чу никой. Аларик се спаси като скочи бързо на някаква кола и извади меч.