По същото време Уилям, доведените му братя Одо и Робер, както и Аларик разглеждаха картата на Англия. Интересът им бе съсредоточен главно върху крайбрежието. Някога викингите пресякоха морето, за да оплячкосат острова. Уилям обаче щеше да стори същото, за да води война и да остане там.
Цялата зима дукът се опитваше да убеди собствените си първенци, че претенциите му върху английския трон са основателни. Но цялата Нормандия бе не по-голяма от едно-единствено английско графство и събирането на многобройна и силна войска се оказа извънредно трудна задача. Още повече, че част от армията трябваше да остане в родината, за да я защищава при нужда.
Аларик осъзна ужасната истина, че връщане назад вече не е възможно. Замисълът бе твърде рискован и независимо от самоувереността, излъчвана от дука, всички разбираха, че успехът на начинанието зависи всъщност от попътния вятър. Освен това и Харалд вероятно се готвеше да ги посрещне по подобаващ начин още при слизането им на брега.
Мъжете се надвесиха над картата с угрижени лица и започнаха да обсъждат местата, където войските могат да слязат на брега.
В този момент в стаята широко усмихнат влезе Фиц-Осбърн.
— Имаме папската благословия — започна той с радост в гласа. — Папата ви е изпратил хоругвата си, господарю, като и пръстен със свещени реликви, който непременно трябва да носите. Харалд е отлъчен от църквата.
Уилям хвърли бърз поглед към Аларик, комуто принадлежеше идеята да се убеди папата, че в Англия не гледат сериозно на църквата и религиозните обреди.
— Барони и рицари от цяла Европа проявяват готовност да тръгнат на поход под ваше предводителство — добави Фиц-Осбърн.
След като се чукнаха по повод на тази малка победа, Робер, Одо и Фиц-Осбърн се оттеглиха. Аларик и Уилям обаче останаха на трапезата и си заразправяха случки от отколешни битки.
— Знам, че според вас не бива да започваме тази война — внезапно рече Уилям и изгледа изпитателно приятеля си. — Искам обаче да ви разкажа нещо… В нощта, когато съм бил заченат, майка ми е сънувала необикновен сън. Усетила как в утробата й пониква дърво, което ставало все по-голямо и по-могъщо, докато най-накрая клоните му се разраснали дотолкова, че от Европа се прехвърлили над морето и продължили да растат… разбирате ли, приятелю? Тази война е предопределена от съдбата.
Аларик си спомни за кометата. Видели я бяха в много страни и по свидетелство на редица пътешественици и свещенослужители всички били единодушни, че появата й е свързана с английския престол. Божие предзнаменование ли беше тази комета? И съществуваше ли изобщо съдба?
— Знам твърде малко за такива неща като съдба или предопределение. Но предстоящата война ме натъжава искрено, защото се възхищавам от англичаните и от Харалд. Независимо от личното ми мнение обаче, искам да ви уверя, че ще се бия на ваша страна. Дори и да остана сам на бойното поле, ще продължа да се бия и няма да се предам.
— Но аз наистина възнамерявах да ги управлявам справедливо — възкликна Уилям.
— Да приемем, че това лудешко начинание се увенчае с успех и ние спечелим битката. Тогава вие ще станете крал на една страна, чието население мрази вас и… нас. Ще бъдете принуден да оплячкосате страната, за да възнаградите своите верни нормански рицари. Наемниците пък, които дойдат с нас, ще превърнат Англия в пустиня и ще я озлочестят. Това е, което ме натъжава.
— И аз се възхищавам от Харалд. Но предопределеното ще стане! Кой знае, приятелю мой… може да се случи и така, че коварното море да ни погуби, когато решим да го пресечем.
— Виждаш ли там долу малката къщичка с лодките?
Харалд се бе излегнал до Фалън в меката трева и сочеше с пръст към пристана.
— Един ден Свен, Тостиг и аз, бяхме още малки тогава, хванахме много риба. За съжаление обаче поради несръчност или от небрежност взехме, че изпуснахме рибата обратно във водата. Толкова ни е било страх от дядо ти, че се крихме часове наред вътре в къщичката.
Фалън се усмихна и продължи да дъвче сламката си.
— И какво стана после?
— Дядо ти естествено ни откри и ни нашари дупетата. Когато бяхме с него в изгнание, той реши да се завърнем тук, въпреки гнева на Едуард. Идвахме с корабите от Фландрия… и хората във всичките тези малки пристанища ни посрещаха с ликуване. Това е любимото ми място в цяла Англия и сега ти знаеш защо.
— Да, тук наистина е чудно хубаво — съгласи се Фалън и внезапно се засмя, виждайки Едит да се приближава, натоварена с кош, в който имаше хляб и сирене. Със събраните си поли, босите крака и чаровна усмивка тя все още приличаше на младо момиче.