Фалън се изправи и се вслуша в звънтенето на мечовете, което се чуваше някъде наблизо. Братята, чичовците й и някои от най-близките сподвижници на баща й, включително и Делън, се упражняваха във фехтовка. Този шум смущаваше донякъде ведрата атмосфера на прекрасния неделен ден.
— Донесох нещо за ядене — извика Едит.
— Ей сега се връщам — отвърна Фалън и пое бавно надолу към пристана. Едит само поклати глава.
— Мисля, че иска да ни остави за малко сами — каза благо Харалд и я притегли към себе си.
Фалън стигна пред малката къщичка, за която разказваше баща й, седна на мостчето, изу обувките и чорапите си и потопи крака в студената вода.
Лятото приближаваше края си и армията на краля лека-полека започна да проявява нетърпение. Хората дължаха на кралската власт само два месеца военна служба, а те отдавна бяха минали. Мнозина идваха от малки села и от много време не бяха чували нищо за семействата си. Те жадуваха за жените и децата си, знаейки, че ги чака много работа преди настъпването на зимата. Харалд забрани оплячкосването на местата, през които минаваха. Но макар и да заплащаше лично изхранването на войската, постепенно трябваше да се придвижат на север, тъй като припасите не стигаха.
Фалън дочу отдалеч смеха на родителите си и внезапно я обзе копнеж също така да обича и да бъде обичана. Тъй като и за слепеца бе видно, че двамата са дълбоко предани един на друг. Без да се оплаква Едит приемаше факта, че бракът им не е благословен от църквата.
Фалън се възхищаваше от майка си за толерантността й, но й бе ясно, че не желае да живее като нея. Тайно в себе си обаче се питаше какво ли е да обичаш толкова силно и съкровено, че околният свят да ти стане напълно безразличен.
Внезапно видя, че родителите й се изправят, тъй като пред тях се спряха някакви конници. Във вълнението си забрави обувките и чорапите и с развени коси се затича обратно по ливадата. Когато си добра до Харалд и Едит, беше останала без дъх.
— Какво има, татко? Да не би норманите да са нахлули?
— Не, не, детето ми — отвърна той и я целуна. — Стигнахме до убеждението, че дукът ще нападне едва напролет. Утре се връщам в Лондон заедно с основното ядро на армията… така че ни остава само днешният ден.
На следващата сутрин той се сбогува със семейството си и се качи на коня.
— Татко, не може ли да тръгна с вас? Нали синовете ви остават тук, за да контролират крайбрежието?
Харалд се поколеба, но накрая кимна утвърдително.
— Добре, ако искаш, можеш да ни придружиш.
Аларик наблюдаваше кораба, с който щеше да прекоси канала. Той наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха. Не се долавяше никакъв ветрец.
В пристанището бяха струпани множество кораби с различна големина, построени набързо във викингски стил и със змейска глава на носа. Въздухът беше напълно неподвижен. Сред войската вече се долавяше недоволство от дългото чакане — явно господ не го бе грижа за тях. Фалстаф отправи безпомощен поглед към Аларик.
— Мда, започва да става весело — промърмори мрачно Уилям. — Тук, в Нормандия, са разположени поне десет хиляди души. И при най-малкия метеж те нито за миг няма да се подвоумят да разграбят собствената ми страна. Бог да ми е на помощ, ако се наложи да се оправям с тази сган.
— Времето сигурно ще се промени скоро — успокои го Аларик.
— Дай боже! Това чакане ме влудява.
Ненадейно Аларик усети по страните си лек полъх. Най-сетне от юг задуха жадуваният вятър. Настъпеше ли приливът, тръгваха.
На 13-ти септември вятърът премина в ураган и Харалд узна, че много от корабите му са потънали на път за Лондон.
Потискащите вести го накараха да подкани хората си да побързат. Два дни по-късно те достигнаха съсекския лес и пресякоха лондонския мост. Жителите на града устроиха въодушевено посрещане на краля си.
Почти веднага след завръщането му пратеник донесе още лоши вести. Брат му Тостиг и Хардрада атакуваха в северните части на страната. Опожарен бе град Скабъри.
По същото време и Уилям загуби в бурята много от своите кораби. Войни и коне се удавиха в придошлите води, а голяма част от останалите живи се разбягаха. Дукът се обърна за съвет към своя приятел.
— За какво ви е съветът ми? Вие бездруго няма да се откажете от решението си.
— Искам да чуя поне мнението ви!
— Да не се самозалъгваме, Уилям! Още от самото начало този план си бе чисто безумие.
Аларик усети, че дукът е на път да кипне и посочи с ръка към петдесетината кораба, на които бе командир.