— Независимо от всичко обаче винаги съм готов да ви следвам.
— Откажа ли се, никой вече няма да ме уважава — рече Уилям.
— Знаете най-добре от всички, че няма да се откажете, нали?
Дукът кимна сериозно, след което пред очите на всички падна на колене и протегна ръце към небето.
— С нас е божията благословия! — извика той силно и ясно. — Няма да се откажа от мисията си, няма!
Отвсякъде долетяха приветствени викове. Уилям се закле, че Англия му принадлежи по право. А сега трябваше да я завоюва.
Фалън се въртеше неспокойно в леглото си и когато й се стори, че чува някакъв вик, скочи, наметна се с кожената завивка и се завтече към личните покои на баща си. Отправи питащ поглед към стражата, но в този миг баща й извика за втори път.
— Мъчат го болките в крака, милейди, и не може да заспи.
— Защо не извикате лекаря?
— Беше вече тук, но кралят го отпрати.
Фалън кимна с благодарност на младежа и пристъпи загрижена в стаята на баща си. На масата съзря съдина с вода, натопи вътре една кърпа, изстиска я и нежно я притисна към изпотеното чело на баща си. Той разтвори изненадан очи и се усмихна уморено.
— Утре заран потеглям — продума.
— Не бива, татко. Все още не сте оздравял.
— Аз съм кралят. Длъжен съм.
— Вие сте просто един твърдоглав стар мъж.
— Стар ли? — усмихна се той. — Глупости. Аз съм в най-добрата си възраст, детето ми. Но ти си доста инатливо момиченце. Сигурно си наследила тази черта от мен, стареца.
— О, татко, толкова те обичам.
— И аз те обичам, ангел мой. Ти си моята радост в живота.
Навън вече развиделяваше. Фалън се взря загрижено в баща си, който едва ли бе мигнал тази нощ. И когато най-сетне той задряма, на вратата се почука тихо.
Беше отец Дамиън заедно с някакъв монах.
— Това е Елфин. Трябва да говори с краля.
— Защо? — попита тя нервно.
— Няма причини за тревога — отвърна отец Дамиън и се усмихна разбиращо. — Пуснете го при краля.
Харалд вече се бе изправил, когато Елфин го приближи.
— Идвам от манастира в Уолтъм, основан лично от вас. Тук съм, защото на сън ми се яви добрия ни крал Едуард. Той ми заповяда да дойда при вас и да ви съобщя, че ще спечелите следващата си битка. Болките ви също ще изчезнат.
— Благодаря ви, че ме посетихте, Елфин.
Фалън познаваше баща си твърде добре и не можеше да не забележи скептичната усмивка по лицето му. Но веднага, след като свещеникът и монахът си тръгнаха, той се обърна към нея с удивен израз на лицето.
— Фалън, кракът действително престана да ме боли.
— Наистина ли, татко?
— Истина е, Фалън. Виждаш ли, не съм чак дотам стар! Казах ти, че съм в най-добрата си възраст. И ще я спечеля тази битка!
Фалън го целуна нежно за сбогом, макар и да знаеше много добре, че ще го придружи. Бе посветила единствено Делън в намеренията си, а той й намери кожени доспехи, панталон, къса туника и шлем, под който щеше да скрие косите си, за да не я разпознаят.
— Баща ви ще ме убие собственоръчно — каза той с нещастен глас, когато й донесе нещата.
— Не се бойте, Делън. Ще се пазя. И ви благодаря от все сърце.
На двадесети септември напуснаха Лондон и се отправиха с конете си на север. Яздеха ден и нощ и успяха за три и половина дни да изминат около двеста мили. Фалън се чувстваше изтощена от ездата, но вътрешно ликуваше, защото армията нарастваше от град на град.
В Тадкастър, на десет мили южно от Йорк, научиха, че във Фултън войските на Моркър и Едуин са претърпели поражение от викингите. Тостиг и Хардрада бяха изградили лагера си извън Йорк, тъй като възнамеряваха в самия град да бъде главната им квартира.
Не се намери нито един човек, който да поздрави Тостиг с добре дошъл в графството му. Някакъв ранен войн съобщи, че той дори е обещал английския трон на Хардрада. Харалд бе ужасен от изгледите да се бие срещу собствения си брат.
— Чичо ви очевидно си е загубил ума! — прошепна Делън.
Фалън кимна тъжно с глава.
— Та значи, Тостиг възнамерява утре да вземе заложници от Стамфърд, така ли? — попита Харалд ранения, който потвърди предположението със страхливо кимване. Харалд заповяда войската да навлезе незабележимо в Йорк, където на следващия ден щеше да даде сражение.
Фалън прекара безсънна нощ в палатката на Делън и най-близките му приятели, които се заклеха да не издават никому самоличността й. Всички до един очакваха предстоящата битка със страх, тъй като бруталността на викингите бе пословична.
На следващата сутрин английската армия очакваше Тостиг и викингите на Стамфордския мост. Харалд отиде преоблечен при Тостиг и му предложи да се помирят. Получи отказ.