По-късно разказваха, че Тостиг е познал брат си, но не е дал знак на Хардрада, че пратеникът е лично Харалд. Това бе последната му достойна постъпка. Не измами нито брат си, нито викинга.
— А сега изчезвайте оттук — извика Делън. — Битката започва!
Ездачите и пехотата се хвърлиха напред, въздухът се изпълни със звън на оръжия и ужасяващите писъци на ранените. Конят на Фалън се подплаши и я хвърли от седлото. Тя се претърколи бързо встрани, за да избегне връхлитащите коне. За пръв път през живота си участваше в битка и очите й се разшириха от ужас, когато досами нея вражеска секира разцепи главата на един от английските сюзерени.
Цялата разтреперана, тя осъзна на какъв риск излагат живота си баща й, чичовците й Леофвайн и Гърт, Делън и приятелите му.
Внезапно долови близо до себе си стон. Без да се колебае тя допълзя до тежко ранен младеж, от чиято рана струеше кръв. Разкъса наметалото си на ивици и превърза раната. В следващия миг обаче към нея се хвърли един викинг, който понечи да я прободе с ножа си. Но преди да успее в гърдите му се заби меч. Раненият англичанин, лежащ на земята, с последни сили уби вражеския войн и й спаси живота. Той я погледна още веднаж, свлече си встрани и предаде богу дух.
— Света Дева Марийо — промълви Фалън потресена.
Макар че изискваше невероятни усилия, тя помагаше на един от бащините си лекари и самопожертвувателно се грижеше за ранените английски войни. Захвърлила шлема си, тя носеше вода, почистваше и превързваше рани.
— Фалън!
В погледа на чичо й Леофвайн бе изписано неодобрение.
— Чичо!
Без да се съобразява с упрека в очите му, тя го съблече бързо и предпазливо и превърза зейналата рана в гръдта му.
— Когато го видях за последен път, Харалд бе жив и здрав. В момента, е от другата страна на моста. Хардрада е мъртъв… стрела в гръкляна… Казват, че и Тостиг е загинал… Викингите бягат към корабите си.
Силите му обаче го напуснаха и той затвори измъчен очи.
Спусна се здрач и врагът започна да се оттегля. Водата под моста бе почервеняла от кръв, а полето бе осеяно с трупове.
— Фалън!
Позна веднага гласа на баща си. Щастлива, че е жив, тя се спусна към него и го прегърна.
— Фалън! Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита той ядосан. — Цяло чудо е, че си още жива. А този зелен глупак, Делън…
— Не, татко, Делън няма нищо общо, идеята беше моя.
— Но ти си жена!
— … и ваша дъщеря. Ако бях ваш син, щеше да е съвсем справедливо да се бия до вас, нали?
— Да, но ти не си ми син, Фалън. Това ужасно кръвопролитие е непоносимо за зрял мъж, та за жена ли.
— Много добре знаете, че умея да боравя с оръжие.
— Така е, но все пак си жена. Фалън! Не е изключено някой ден да загубя всичко. Не ме карай да се страхувам и за теб.
— Нито за миг не съм рискувала живота си. Грижех се единствено за ранените, попитайте вашия лекар.
Харалд се усмихна, но когато научи къде е прекарала нощта, вената на челото му се изду.
— Тази нощ ще спиш в добре охранявана стая до моята — рече той строго. — А с Делън пак ще си поприказваме.
Вечерта тя не се видя с Делън, защото послуша баща си.
На следващия ден останалите живи викинги се предадоха. Синовете и родствениците на Хардрада дадоха обет никога вече да не нападат Англия и Харалд ги пусна да си вървят.
Фалън се усмихваше през сълзи докато слушаше баща си и беззвучно благодареше на бога, че е останал жив.
Внезапно пред взора й изникна лицето на отец Дамиън, който неспокойно наблюдаваше краля. Сякаш знаеше тайни, които другите и не подозираха. Погледите им се срещнаха и той побърза да се скрие сред тълпата. Войните на Харалд останаха още една нощ в Йорк. Фалън и Делън бяха наказани да не се срещат и да не си говорят. С покорство и послушание Фалън се опитваше да смекчи гнева на баща си. Лекарят, комуто помагаше, й показа много нови неща. Тя се научи да стяга счупени крайници с шина, да зашива рани и да прави смеси от различни лечебни билки. Един следобед лекуваше млад мъж. Той отвори бледосините си очи и я заговори на майчиния си норвежки език. Макар и да беше враг, като го видя как страда, я обзе дълбока тъга.
— В ръцете ви се таи голяма целебна сила, милейди — заговори я отец Дамиън, застанал отстрани.
— Как мислите, този младеж ще оцелее ли?
— Да, ще оживее. Но той никога няма да се завърне в родината си, защото ще стане англичанин.
— Говорите с такава убеденост, отче. Сякаш съвсем точно знаете какво ще се случи.
— Тази вечер баща ви урежда празненство. Бъдете до него, Фалън. Направете всичко възможно, за да се почувства щастлив.
Той си тръгна, а тя го сподири с тревожен поглед.