При тези думи тя се обърна бързо, за да не избухне в сълзи.
Хората на Харалд още не се бяха подредили, когато норманите ги обсипаха със стрели. Из хладния утринен въздух се понесоха кратки команди и знамето на Харалд се развя на вятъра. Саксите изправиха щитовете пред себе си.
В този миг земята се разтресе от могъщ тропот на копита. В бой влизаха рицарите на Уилям на бойните си коне.
Точно пред нея един войн изкрещя от болка и се срути на земята. Тя приклекна бързо и успя да издърпа стрелата, забита в рамото му. После откъсна парче от ризата, която носеше под доспехите и го уви около кървящата рана. Изтегли стенещия войн под клоните на близкото дърво и там той изгуби съзнание.
Звънтежът на оръжията и виковете на ранените превърнаха долината в преизподня. А само на няколко мили от това царство на смъртта се простираха неожънати ниви. Хладният есенен въздух галеше там земята и шумоленето на окапалите разноцветни листа бе единственият шум, нарушаващ тишината на божия мир.
Ненадейно до слуха на Фалън достигнаха силни викове. С бързината на вятъра плъзна слухът, че дукът на Нормандия е паднал убит. Ликуването на англичаните нямаше край. Неприятелят започна да се оттегля и войните на Харалд, набрали наново смелост, преминаха в контранастъпление. Но един от норманските рицари някак успя да спре отстъплението. Тежко въоръжената конница отново се понесе напред и започна да мачка и сече наред. Ранените и мъртвите затъваха заедно в мочурището. Отвсякъде долитаха пронизителни крясъци. Английската отбрана се срути.
Мъж с ужасени очи, опръскан от глава до пети в кръв, дръпна Фалън на земята.
— Край — простена той. — Леофуайн…
— Какво се е случило с чичо ми? Ранен ли е?
— Гърт е мъртъв.
— О, боже! Не мога да повярвам!
— Леофуайн… бяга… в горите…
Мъжът се преви и се свлече безжизнен на земята.
Фалън се затича обратно към лагера, нахлупи шлема, спусна наочника и хвана здраво меча си. Първоначално не възнамеряваше да се бие, но в този миг вече нищо не можеше да я спре — беше длъжна да помогне на сънародниците си. Гърт е мъртъв. А Леофуайн? Дали бе успял да се измъкне? Или бяха убили и него?
Дръпна щита на някакъв убит саксонец и се спусна бързо по плъзгавия мочурлив склон. Успя без трудности да достигне гората и продължи нататък под дърветата. От време на време се спираше и извикваше на висок глас името на чичо си.
— Бягайте! — изкрещя някакъв мъж и я задърпа след себе си. — Загубени сме, трябва да избягаме, да стигнем до Лондон и да намерим подкрепления.
— Почакайте, сър. Леофуайн, братът на краля…
Но мъжът продължи да тича. Фалън също се затича. Но в обратната посока — към бойното поле.
Внезапно се спъна в някакво момче с прашка в ръце вместо оръжие. Тя превърза огромната рана на корема му.
— Бог да ви благослови — прошепна момчето.
— Бог да благослови теб, момче! Ти си се бил за баща ми.
Изправи се на крака и сграбчи за ръката един от бягащите.
— Момчето е ранено, сър, нуждая се от помощта ви.
Мъжът само я изгледа лудешки и не каза нищо.
— Помогнете му, моля ви — настоя Фалън.
— Добре, добре, но сега трябва да побързаме. Норманите са по петите ни, стават все повече… французи, проклетите чужди наемници, нормански рицари…
Сега вече видя ясно, че мъжът говори истината. Той преметна момчето на гърба си, а тя усети как я обзема познатата й ненавист към норманите. Стисна зъби, опря гръб в ствола на гигантски дъб и зачака приближаването на вражеските рицари.
С крайчеца на окото си забеляза, че сънародниците й бягат в леса. Обградиха я поне десет противника и тя зае бойна стойка. Трескаво започна да обмисля как да пробие кръга, за да избяга.
Внезапно отнякъде изникна още един рицар. Могъщата му фигура вдъхваше страх.
— Оставете го на мен! — заповяда той.
Останалите се отдръпнаха и той се приближи с коня си. Фалън вдигна меча си, но острието на норманина се стовари с такава сила върху нейното, че оръжието й отлетя като сребърна птица във въздуха. Тя се олюля, загуби равновесие и се строполи в цял ръст на земята. Лицето й се озова само на педя от огромните копита на коня. Рицарят опря меч в гръкляна й.
— Предайте се и ще живеете! — извика той властно.
В този миг тя позна гласа на своя враг. Каква ирония на съдбата, точно той да й нанесе смъртоносния удар. Той скочи от коня си, ръцете му се приближиха към лицето й, покрито само с предпазната маска — при падането й шлемът бе отлетял встрани.
— Недейте! Не откривайте лицето ми!
Отчаяно се опитваше да избегне ръцете му, но с рязко, брутално движение той дръпна маската.
Неговите ледени, сиви очи се впиха в нейните.