— Едит, Едит!
Силните ръце на Аларик и вдигнаха на крака и тя се хвърли, хълцайки, на гърдите му. Двама войника загърнаха мълчаливо останките на краля в пурпурночервен плат и ги отнесоха. Отец Дамиън ги последва. Аларик знаеше вече, че свещеникът ще поиска разрешение от дука да придружи своя крал в последния му път.
— Гърт, Леофуайн, Харалд… всички загинаха — промълви Едит. — Тостиг също, а Улфнот от години е пленник.
Отново зарида беззвучно, а раменете й се разтресоха. Аларик я погали нежно по гърба и започна шепнешком да я утешава. Внезапно тя вдигна поглед към него. Прекрасният син цвят на очите й му напомни Фалън. Помисли си обезпокоен, че ще се наложи да каже на Едит за присъствието на Фалън в лагера на норманите.
— Всички са мъртви. Не знам дори къде са сега Галън и Елфин, само Там, в Босъм, е на сигурно място. Кой знае дали останалите ми деца са живи… Той… Уилям ми обеща, че ще ни пощади, мен и децата, ако му се подчиним. Ако обаче му се противопоставят, няма да има милост. Дори и Фалън изчезна, Аларик…
— Тя е тук, Едит.
— Нима е последвала баща си в битката?
— Да, тя се би за него.
— И е жива? Ранена ли е?
— Не е ранена и е добре.
— Сигурно няма да мога да я видя…
Аларик не се и опита да я разубеди. Уилям бе склонен да прояви толерантност към Едит, но Фалън бе нещо друго — спрямо нея бе непреклонен.
— Да, възхищаваше се от баща си и го обичаше повече от всичко на света — обясни Едит. — Тя притежава повече воля от братята си — и като дете си беше такава. Боя се, че няма да се откаже от борбата. Аларик, вие сте норманин и спътник на дука, но… бяхте приятел и на Харалд. Умолявам ви от цялата си душа, погрижете се за сигурността й.
— Тя е под моя закрила, Едит. Допреди малко бях при нея. Всъщност аз съм норманското проклятие, което тегне върху й. Ние… това, което стана между нас не бе резултат на насилие… всъщност то започна още преди години.
Той я погледна виновно, но тя само поклати глава.
— Радвам се, че сте бил вие — прошепна през сълзи.
— Едит…
Тя постави бързо пръст на устните му.
— Наистина ли си мислите, че мога да се тревожа сериозно за нещата, които се случват между една жена и един мъж, когато смъртта коси страната ми? Или че не знам какъв упорит боец е дъщеря ми? Единственото, за което ви моля е… да остане жива.
Едит го загледа с надежда, но той се поколеба да отговори. Не обичаше Фалън и не можеше да се обвърже с такова обещание. Тя бе дъщеря на Харалд и притежаваше неговата гордост, воля и страст.
Едит докосна страната му и отново го изгледа умолително.
— Толкова много загубих вече, Аларик… моля ви от все сърце!
Той взе малката й ръка и я поднесе към устните си.
— Тя е моя пленничка и ще си остане такава. Обещавам ви.
Едит въздъхна облекчено, а Аларик се учуди сам на себе си.
Когато се събуди на следната заран, Фалън си наложи да остане със затворени очи. Обзе я страх, че светлината на новия ден ще й напомни за ужасните събития от предишния. Лежеше в леглото, в което загуби невинността си и се заслуша в разговора на мъжете пред входа. Говореха за смъртта на Харалд. Никой от тях не знаеше кои са четиримата, насекли безпомощния крал на саксите. Някой се обади, че дукът сам е участвал, друг оспори думите му. Споменаха дори, че смъртоносният удар е нанесен от граф д’Анлу.
При тези думи Фалън цялата се разтрепери. Самата мисъл, че човекът, който отне девствеността й, може малко преди това да е убил баща й, бе направо непоносима. Тя скочи отвратена от леглото, в което му се бе отдала. Чу да се приближават стъпки, но при нея не влезе никой. Нима я бяха забравили?
Придвижи се предпазливо до изхода. За нейна изненада пред палатката нямаше постове. Наблизо съзря група мъже, насядали до разпален огън, които почистваха кухненски принадлежности. Отдясно цвилеха коне, привързани за някакъв кол. Мигновено й хрумна да избяга. Огледа се на всички страни и дебнешком се измъкна от палатката. Нямаше нищо на тялото си, освен разкъсаната риза, но в момента това беше без значение. Та нали й се предлагаше възможност да избяга. Тя се затича. Почти веднага установи, че е боса, но вече бе твърде късно. Почувства остри болки в стъпалата, но бързо престана да им обръща внимание. Само да стигне веднаж до конете.
Внезапно отнякъде изникна широкоплещест войн. В първия миг той я изгледа стреснато, но веднага след това се ухили широко.
— О, миличка! Накъде сме тръгнали така? Любимият ли ви нагруби? Не мислете обаче, че всички сме толкова жестоки!