— Ах, наистина ли каза така? — попита тя язвително.
— Да, но ще му бъде много трудно. Каза още, че сте твърде хубава и ще му бъде жал.
— Нищо подобно не е казвал, Ричард, много добре знаеш това.
— Толкова добре ли го познавате?
— Достатъчно добре. И знам, че не ми казваш истината. Убедена съм, че би ме набил най-охотно. Познавам го отдавна, графа.
— Да, ама той каза, че сте красавица — настоя на своето Ричард. Всъщност Аларик я бе нарекъл красива вещица, но това бяха само някакви си подробности. — И освен това добави, че много ви харесва. — Тези думи също не отговаряха съвсем на истината, тъй като Аларик бе казал, че е задължен на семейството на краля. Е, нали бе все същото.
Фалън захапа една от ябълките и предложи друга на Ричард. Той обаче поклати глава.
— Благодаря ви, милейди, но сега по-добре да тръгвам, защото ме чака много работа. Вечерта ще дойда пак.
Дъщерята на Харалд бе най-красивата жена, която бе виждал някога. Знаеше, че е пленничка на норманите и любима на графа. Но двамата изглежда се мразеха по някакъв много особен начин, който той не разбираше. И все пак тук, в крепостта, тя бе в по-голяма безопасност, отколкото където и да било в Англия. Уилям бе наредил градът Ромни да се сравни със земята, а към жителите му да не се оказва никаква пощада. Наистина, Аларик се опита да промени решението му, но без всякакъв успех. Графът бе мъж, достоен за възхищение, и той му служеше вярно и с радост.
Ричард напусна стаята с поклон. Фалън го изпрати със замислен поглед. Бе извънредно мил и внимателен — единствената й връзка с външния свят.
Изми се бързо, тъй като се страхуваше, че Аларик ще я свари необлечена. Опасенията й обаче не се оправдаха и тя се заразхожда неспокойно напред-назад. От малкия прозорец можеше да наблюдава стражите, охраняващи крепостта. Наоколо лежаха леко ранени войници и пиеха. За своя голяма изненада съзря и сънародници, които изглежда не изпитваха трудност да служат на новите господари. Старици продаваха прясно месо, няколко мъже поправяха повредени доспехи и конски сбруи. Млади жени се закачаха смеешком с войниците. Едно красиво момиче бе седнало върху коленете на един от тях, а той галеше гърдите й и й пъхна монета в деколтето, на което тя отвърна е благодарна целувка.
Сърцето й се сви при тази гледка. Момичето явно бе курва, но беше ли тя, кралската дъщеря, нещо по-различно? Тя бе просто добре охранявана пленничка. Но все пак й даваха достатъчно за ядене и пиене и разполагаше дори с прислужник. Противопостави се на клетия Фалстаф, макар че той искаше само да е мил с нея. На Аларик пък даде всичко, което притежава, дори невинността си. Вероятно й се надсмиваше — нали я завоюва почти без съпротива. Не й бе лесно да живее с този спомен и би предпочела да я беше насилил. Как да се бори сега с него, след като дори не разбираше какво я подтикна да отстъпи? Как се случи така, че се почувстваха привлечени един от друг, те, враговете?
Отново започна да се разхожда нервно из стаята. Нямаше никакъв смисъл да се самосъжалява, след като норманите опустошаваха отечеството й. В края на краищата нали бе дъщерята на краля. Сънародниците й щяха да се надигнат срещу нашественика и неин свещен дълг бе да стори същото.
Аларик не се появи целия ден. Ричард й донесе вечерята и малка свещ. Най-накрая легна върху леглото, но не успя да заспи — умът й бе зает изцяло с тревожни мисли. Норманите имаха на разположение цяла една страна, която щяха да завоюват и озлочестят. Някои практични саксонки вече отдаваха прелестите си на чужденеца срещу пари. Що се отнася до Аларик, той очевидно не се интересуваше особено от нея; в противен случай нямаше да я подари на Фалстаф. А се люби с нея, само защото откакто се познаваха помежду им постоянно пламтеше онзи странен огън, предизвикан от смъртна омраза и сляпа страст.
Пред портите на Ромни Аларик изостана назад и с пребледняло лице започна да наблюдава събитията. Не му се удаде да спре катастрофата, но поне успя да предотврати посичането на тези граждани, които се предадоха, френските, фламандските и немските наемници си взимаха по най-брутален начин обещаното от Уилям възнаграждение — товареха на коли всичко, което имаше някаква стойност и бързаха да напуснат града, преди да бъде опожарен.
Но през този ден имаше и една добра новина. Животът на верния му спътник Фалстаф бе вече вън от опасност. Състоянието му се подобряваше бавно, но сигурно.
Настъпи здрач и Аларик даде знак на хората си да го последват.
— Не се ли връщаме в Хейстингс? — поиска да узнае изненаданият Роже. Аларик поклати глава.