Негова цел бе едно селце на име Хейзълфорд, в което имаше празна господарска къща, тъй като местният сюзерен бе паднал в боя и нямаше никакви наследници. Жителите на селото се предадоха без съпротива, така че на това място вече се вееше неговият флаг.
— Струва ми се, че тази вечер ще се нахраним особено добре. Местните саксонци са доволни, че ги закрилям. А след това ще се мушна в мекото легло, защото съм уморен до смърт. В последните две нощи да съм спал не повече от пет часа.
Роже се разсмя иронично. Аларик го изгледа остро.
— Мисля, че в Хейстингс ви очаква пренеприятна дилема. Лейди Маргарет е бясна заради дъщерята на Харалд, която доведохте в стаята си.
Аларик вдигна пренебрежително рамене. Така си беше, Маргарет наистина беше много сърдита. Отначало започна да го ругае и обвинява, но накрая се разплака. Той не се чувстваше задължен да й обяснява каквото и да било, тъй като не бе обещавал нищо. Даде й само да разбере, че предоставя единствено на нея дали да се върне в Нормандия или не. Решението да го последва в Англия бе изцяло нейно. Тя пък от своя страна го уведоми със захаросана усмивка, че ще го чака.
Сама по себе си обаче мисълта да се върне в Хейстингс, да се изкъпе и след това да забрави всичко в обятията на Маргарет не бе съвсем неприятна.
— Боя се, че лейди Маргарет е много нещастна — продължи Роже.
— Ако настоящите ми ангажименти не й изнасят, то нищо не пречи да си отпътува. Тя е благородна дама, която знае съвсем точно какво иска и какво върши.
— И какви са настоящите ви ангажименти, ако мога да попитам?
— И аз не мога да ви кажа съвсем точно — засмя се Аларик.
— А аз бих се оженил за Фалън и до края на живота си ще я моля за прошка — рече Роже мечтателно.
— А, да, сега си спомням — възкликна Аларик. — Как можах само да забравя? Мина толкова време оттогава. Вярно, че вие бяхте тогава в Босъм. И свършихте черната работа вместо нея.
— Да, но смехът й ме възнагради стократно! — усмихна се широко Роже. — Мисля, че винаги съм бил лоялен спрямо вас, но… но ако решите да я изоставите, то аз съм насреща… с ваше позволение, разбира се.
Аларик не можа да сдържи усмивката си. Допадна му искреността на младежа. Защо не бе в състояние да каже простичко на Роже: „Ето, вземете я, оженете се за нея, убийте я и изобщо правете с нея каквото ви хрумне“? Какво го спираше? Клетвата, дадена на Едит ли? Или може би фактът, че й нямаше капчица доверие? Споменът за случилото се с Фалстаф бе още съвсем пресен.
— Аларик! Усещате ли миризмата? Печено месо с подправки!
Аларик се разсмя и групата препусна в кариер към голямата каменна къща.
И докато закръглената червенобуза готвачка и трите й дъщери поднасяха печеното агне, Хамлин напълни чашите с пиво. Аларик седеше начело на дългата маса в просторната каменна зала. По стените висяха разкошни килими, а копия и мечове красяха стълбището.
— Милорд?
Хамлин, мъж на средна възраст, с дълга, бяла, щръкнала коса и цяла брада изглеждаше почти грозен и бе направо учудващо, че има три толкова привлекателни дъщери.
— Какво има, добри човече? — попита Аларик, забелязвайки, че Хамлин нервничи.
— Хареса ли ви яденето, милорд?
— Великолепно е. Много съм доволен.
Хамлин въздъхна с облекчение, след което се прекръсти:
— Какво има? Нещо не е наред ли?
Слугата се почеса смутено.
— Днес вашият флаг ни спаси, господарю. Защото оттук мина един рицар, който искаше да подпали къщата. Когато обаче му съобщихме, че ще се върнете, той се отказа да граби. Сега сте тук, дъщерите ми могат да спят спокойно, пък и гладни не сме останали. Всеки ден благодаря на бога, макар да не разбирам с какво сме заслужили точно ние този късмет, когато сънародниците ни са изложени на… нещастия. Затова ви моля, останете при нас, милорд.
Думите на този човек трогнаха Аларик, тъй като до този момент все още не бе срещнал саксонец, който да моли за нещо. Хамлин, както и останалата прислуга, рядко бе напускал този дом, най-много да отскочи до някое от съседните села. Той не бе виждал нито Харалд, нито Уилям. Знаеше само, че сънародниците му страдат, а той е пощаден.
В този миг Аларик реши, че ако дукът се короняса, той ще поиска от него този дом като подарък.
— Има ли тук някой, който може да пише?
— Свещеникът, милорд. Сега е при мъртвите и се моли за тях.
— Когато се върне да направи списък. Да напише имената на всички местни жители. Искам да знам също кои от мъжете какъв занаят упражняват. И да не забрави да опише наличния добитък.
Хамлин му разказа с гордост, че в селото има двама ковачи, двама кожари, един мелничар, както и няколко каменоделци и дърводелци. Аларик остана удовлетворен от чутото, тъй като предстоеше дълга и студена зима.