Хвърли последен поглед върху хората си, които се закачаха весело с девойчетата, потупа Роже по гърба и се оттегли.
Смъртно уморен се хвърли в леглото на бившия собственик и заспа незабавно.
На следващата сутрин го очакваше вестоносец на Уилям. От него узна, че Доувър, единственият укрепен град по крайбрежието, се е предал, след като жителите му са научили за съдбата на Ромни. Аларик остави хора за охрана на големия каменен дом, а друга група изпрати да доведе Фалън в Хейзълфорд. Самият той се отправи към Доувър.
Когато стигна до града, установи с ужас, че норманите вече са започнали да палят пожари, независимо от капитулацията. Уилям също бе разгневен от това своеволие, но тъй като в срамното дело бяха замесени твърде много хора, бе невъзможно да се накажат виновните. Все пак той реши да предложи обезщетение на града.
За Аларик този ден се оказа твърде дълъг и уморителен. Отгоре на всичко и Уилям бе във възможно най-лошото си настроение. Лондон се намираше само на един ден езда от тях, но двамата мъже решиха да не прибързват.
— Защо англичаните пазят все още мълчание, как мислиш? — попита той навъсено.
Аларик само вдигна рамене, макар че всъщност знаеше отговора.
— Допускам, че те ще изберат за свой крал Едгар Ателинг. Може Едуин и Моркър също да са пристигнали в Лондон — та нали и те имат някакви претенции.
— Все още не са събрали нова армия — промърмори Уилям.
— Дано не я съберат. Доста от нашите загинаха при Хейстингс.
Седнал в креслото си, Уилям изглеждаше съвсем унил и отпаднал. Имаше предостатъчно основания за тревога. Навсякъде, където се строяха укрепления и дворци, той трябваше да оставя охрана. Но имаше и нещо по-лошо — в последните дни мор започна да коси хората му. Лекарите приписваха всичко на водата, която войните бяха принудени да пият поради липса на вино.
— Имахме късмет, че поне досега виното стигна. Защото иначе Харалд нямаше да има с кого да се бие в Хейстингс.
Лицето на Уилям изглеждаше много бледо и Аларик се запита дали и той не се е заразил. Предпочете обаче да не засяга тази тема. По съображения за сигурност Аларик и хората му изградиха лагера си извън града. Поради епидемията в Доувър цареше пълен хаос. Наложи се да остане по-дълго от предвиденото, за да уреди всички въпроси според волята на Уилям.
— Заслужили сте си почивката, приятелю — обърна се Уилям към него на шестия ден. — Да речем, една седмица. През това време смятам да се придвижвам бавно към Лондон. Ще се срещнем пред града. Лондон ще бъде мой още преди Нова година!
Аларик не бе единственият, който се чувстваше добре в Хейзълфорд. Същото се отнасяше и за хората му. Върнаха се по-късно вечерта и първото, което направи Аларик, бе да погледне затворените кепенци на стаята си. Дали Фалън бе вече горе?
— Милорд! — поздрави го Ричард с усмивка.
— Е, момко, тя тук ли е?
— Да, милорд.
— Тръгна ли охотно насам? Някакви трудности по пътя?
— О, не, милорд. Беше кротка като агънце.
Аларик се усъмни, разбира се, в думите на Ричард, но след малко сам щеше да се увери в истината.
— Погрижи се за Сатана — нареди той и му подхвърли поводите.
Ричард изгледа ужасен огромния вран кон.
— И какво да правя с него? — замънка той.
— Нали искаш да станеш рицар… е, покажи какво можеш!
Всички се разсмяха, а Роже предложи да помогне на момчето.
В залата ухаеше на непознати благовония. Над огъня се печеше месо на шиш. Изпита приятното чувство, че се е завърнал у дома.
През всичките тези дни бе твърде зает и нямаше много време да мисли за Фалън. Нощем обаче тази жена изпълваше сънищата му. Но тя никога не биваше да разбере каква власт има над него. Трябваше да остане с твърдото убеждение, че е безбожен, жестокосърдечен рицар. Всичко друго щеше да има фатални последици. Погледът му се спря на стълбището. Реши обаче първо да изпие чаша ейл и едва след това да се качи горе.
Седемнадесета глава
Роже се присъедини към него и двамата седнаха на голямата маса. След малко се появи Хамлин и напълни чашите.
— Кога пристигна гостенката?
— Коя… гостенка? — заекна Хамлин. — А, принцесата ли имате предвид?
Аларик се усмихна развеселен, тъй като англичаните наистина я смятаха за принцеса, нещо, което строго погледнато не бе вярно.
— Да, принцесата — потвърди той.
— Дойде миналата седмица — продължи Хамлин нервно.
Ричард влезе, за да почисти седлото до топлата камина.
— И беше кротка като агънце, нали? — попита Аларик и изгледа косо Ричард, чиито уши буквално пламнаха.