— Е, тогава се отдайте на тези тъй благородни занимания и ме оставете най-сетне на мира.
— Варварите, нищо че са варвари, и те са хора. Те също искат да си имат уютен дом, където да намерят заслужен мир и покой.
— Мир и покой ли? Вие искате от мен мир и покой? От мен?
— Да, скъпа госпожице, точно това искам!
Пусна я, усмихна й се почти благо и се облегна на камината.
— Като всеки мъж, и аз си мечтая за предимствата на домашния уют. Например за гореща баня, добро ядене, чаша силно пиво, меко легло и… за жена, която истински да се зарадва, щом ме види и да ми шепне нежни и мили слова.
Очите й с цвят на сапфир се разшириха недоверчиво; в този миг дъхът му направо спря от красотата й. Едва се сдържа да не я целуне начаса.
— Нежни и мили слова ли? Значи ви се ще да ви посрещам с нежни слова, така ли? Да не сте полудял?
— Не забравяйте, че сте моя робиня, Фалън.
— Да, аз съм ваша пленничка, така е. Но нито ще ви приготвям гореща вода, нито пък ще стоплям леглото ви.
— Да ми стопляте леглото… Не си спомням да съм ви молел за такова нещо, но идеята е добра. Това покана ли беше?
Фалън изруга и се загледа през прозореца.
— Значи, не е било покана… ако се съди по държането ви. Но да сме наясно, нуждая се поне от известно спокойствие.
— Ами тогава спете там, където сте грабили — заяде се тя.
— Хм, а аз на вас нищо ли не съм ви ограбил, Фалън?
Под ироничния му поглед кръвта нахлу в лицето й. Какъв глупак съм само, помисли си Аларик. Да я доведа тук в Хейзълфорд, вместо да я изпратя в Нормандия и да се спася веднаж завинаги от тази жена. Не я обичаше. Беше много голяма грешка да стои близо до нея. Защото кръвта му завираше както с никоя друга преди нея.
— Ние загубихме битката при Хейстингс и мен ме плениха. Вие решавате дали да ме задържите или не. Но трябва да не сте с всичкия си, ако мислите, че ще седна да ви прислужвам. Взимайте, каквото поискате, но доброволно няма да ви дам нищо.
— Това звучи вече по-добре. И пак ми прилича на покана.
— Вървете в преизподнята. Нямаше да е зле, ако някой саксонски меч ви беше светил маслото!
Този път говореше съвсем сериозно. Затова Аларик замълча и се почеса замислено по брадичката, без да отмества поглед от нея. Очевидно тя се страхуваше, макар че се опитваше да не се издава. Бе свила крехките си ръце в юмруци и езикът й нервно се стрелкаше по червените, чувствени устни.
— Все пак си мисля, че ще ме обслужвате — продума той накрая.
— Няма!
— А ако ви нашибам с камшик?
При тези думи тя замръзна като статуя и той пристъпи към нея.
— Вие ме наричате варварин, но вътре в себе си сте убедена, че няма да наредя да ви нашибат с камшик, нали?
— Защо да съм убедена? Когато се втурнахте в палатката на Фалстаф, замалко щяхте да ми прережете гръкляна.
— Твърде рядко губя нервите си — увери я той. — Може да съм крадец, нашественик и изобщо каквото ви хрумне, но ненавиждам излишното насилие. Опитът обаче ме е научил, че понякога е по-добре да проявиш жестокост, за да бъдат след това вежливи и дружелюбни с теб… въпреки че… вие сте дъщерята на Харалд и притежавате гордостта и упоритостта му. За нещастие обаче ви липсва умът му.
— Проклет…
— Внимавайте! — предупреди я той.
— Сигурна съм, че един ден ще понесете наказанието си. Англичаните никога няма да приемат Уилям. А на вас обещавам, че когато заскимтите за милост пред вдигнатия над главата ви саксонски меч, ще настоявам да ви отсекат главата.
— Изглежда, че тази мисъл ви доставя голямо удоволствие — разсмя се Аларик. — Но сега не е време да обсъждаме болните фантазии на твърдоглава саксонка като вас. Нека се обърнем с лице към фактите. Защото, независимо дали ви се нрави или не, истината е, че вече сте тук и ми принадлежите. Не ме предизвиквайте, Фалън. Винаги съм твърдял, че един хубав бой ще има целебно действие върху вас. Още като дете е трябвало да ви възпитават по-строго. Необходим ви е някой много силен мъж, който да ви научи днес на това, което сте пропуснала някога. Лично аз не държа да ви се случи нещо лошо. И то не, защото съм подвластен на очарованието ви, а… защото не понасям да ми се поврежда собствеността. Само че дори и моето търпение си има граници. Вие отказвате да удовлетворите скромните ми молби, следователно нещо трябва да се промени.
Без да й обръща повече внимание, той се върна до камината и се втренчи в пламъците. Измина сякаш цяла вечност, преди да се обърне отново към нея.
— Не искам от вас бог знае какво. Желанията ми са съвсем простички: вкусно ядене в общата ни стая и пълна чаша с ейл, за да утолявам жаждата си. Това са изискванията ми.