Легна предпазливо върху й, езикът му се застрелка по цялото й тяло, нейните пръсти се вкопчиха в тъмната му коса и тя се притисна призивно в неговото тяло. Езикът му се заспуска все по-надолу докато накрая изчезна между разтворените й бедра и се впи в онова сладко място, познало вече милувката на пръстите му. Тя потрепери, застена и се загърчи — спасителната експлозия я запрати някъде далеч, далеч, извън времето и пространството.
Той впи триумфално поглед в лицето й, разкривено от страст и с тласък проникна в нея, дълбоко, дълбоко в утробата й. Телата им се залюляха в общ ритъм и някакъв облак бавно я понесе към онзи рай, който щеше да търси до сетния си ден.
Той се строполи задъхан до нея.
— Е, госпожице? Все още ли мислите, че съм насилник и варварин? — попита той весело.
Фалън просто не знаеше какво да му отговори и замълча. Понякога този мъж й причиняваше адски мъки, друг път обаче я отвеждаше със себе си на седмото небе.
— Знам, че ви доставих удоволствие, милейди.
— Не съм ви молила за това — отвърна тя поруменяла.
— Но не се отбранявахте, нали? — разсмя се той.
Той стана и влезе в изстиналата вода. Изруга тихо, изми се бързо и се подсуши.
— Мъже! — помисли си Фалън докато го наблюдаваше. За тях очевидно съществуваха само две важни неща в живота: да водят войни и да обладават жени. Как можа да се поддаде на ласките му? Ето, след краткия миг на върховна близост той сякаш забрави за съществуването й, зает единствено със себе си.
Тя влезе след него в коритото с надеждата, че ще успее да отмие спомена от себе си. Уви, желанието й не се изпълни.
— За ваше здраве — рече той и обърна чашата с ейл.
Мина й през ума, че не бива да забравя кой е той — просто неприятел. Внезапно обаче й се прииска да не е така. Но… той ограби невинността й, нарани дълбоко нейната гордост, прекърши волята й. Може би… може би щеше да открадне дори и сърцето й? Каква страшна и същевременно глупава мисъл! Та как е възможно да загубиш сърцето си по един мъж, след като той просто няма сърце. Не, не, той бе неин враг и щеше да си остане такъв.
Вдигна я високо във въздуха и я пренесе върху леглото. Прие действието му безропотно. О, как й се искаше да му каже колко е безнадеждно всичко, а той да я утеши с мили слова. Но устата й бе като запечатана. Неговата също.
Деветнадесета глава
Посред нощ Фалън се събуди внезапно с усещането, че нещо не е наред. До нея Аларик се въртеше неспокойно и тялото му гореше в силна треска.
Тя запали свещ и го погледна разтревожена. Беше целият в пот и бълнуваше. Нима това бе възможността за бягство, която очакваше от толкова време? За пръв път, откакто се познаваха, той бе безпомощен. Но… можеше ли да го остави така? Колкото и да я изкушаваше свободата, сърцето не й позволяваше да го изостави в такъв момент. Намери влажна кърпа и я сложи върху пламналото му чело. После го покри хубаво и се облече бързо.
Както и предположи, вратата се оказа незаключена. Пред нея седеше само спящият Ричард. Той се стресна и скочи на крака.
— Милейди?
— Аларик е болен. Необходима ми е вода… много вода. И колкото по-студена, толкова по-добре. Побързай!
Момчето се затича, а отнякъде се появи разтревожен и Роже.
— Роже, трябва да ми помогнете. Аларик е тежко болен. Трябва да направим нещо, за да спадне огънят в тялото му.
Младият рицар, когото някога бе накарала с една усмивка да свърши толкова много работа вместо нея, я изгледа втренчено и се завтече към леглото на болния.
— О, боже, не! Това сигурно е треската, от която страда половината армия. Какво мога да сторя за него?
Междувременно Ричард се върна с леденостудена изворна вода и Фалън разкъса една от ризите си. Нареди на двамата да увият горещото тяло на Аларик в мокрите парчета плат, а самата тя изстуди челото, раменете и гърдите му.
Започна да се развиделява. Ненадейно Аларик се изправи в леглото, загледа се през нея като през празно пространство и я сграбчи за раменете.
— Защо? — извика той със скръбен глас. — Защо убихте невинното същество, госпожо? Не знам дали бог ще ви прости, но аз не мога! Вие сте виновна… всички са мъртви… момичето, Пърт, вие самата и бебето.
Той раздруса отчаяно смаяната Фалън, ръцете му се плъзнаха към гръкляна й и я загледа с празен поглед.
— Няма да ви стори нищо — увери я Роже. — Терзае го миналото, нищо повече.
Аларик се строполи обратно на възглавниците. Фалън погледна към Роже. Той поне разбираше какво става тук.
— Ричард, бързо, извикай Хамлин… нужно ми е…
Тя му обясни съвсем подробно какво трябва да се донесе. През това време Роже сменяше мокрите кърпи и гледаше замислено болния.