Съществуваше обаче един мъж, който бе не само силен, но щеше да влезе в битка с Уилям, и то най-охотно. Галън и Елфин бяха влезли отдавна във връзка с него и той се закле да приеме риска… заради дъщерята на Харалд.
— Фалън, спомни си за татко — помоли я настойчиво Елфин. — Трябва да ни помогнеш да привлечем Ерик Улфсон за съюзник.
— Не знам — отвърна тя. Побиха я тръпки. — Той е ненормален дивак, който обича кръвта. Има ли някаква разлика дали родината ни ще бъде опустошена от нормани или от викинги?
— Разликата е очевидна, Фалън. Ерик може да бъде контролиран. Вярно е, че обича битките, но поне ще ни остави Англия. А това означава… саксонски монарх за саксонската страна.
— Научих в Лондон, че Аларик те иска при себе си. Очевидно пратеникът му още не е пристигнал, иначе щеше да знаеш.
Фалън наведе глава и заразглежда ръцете си, защото се опасяваше, че в очите й са изписани истинските й чувства. Замълча и започна нервно да си подръпва роклята.
— Аларик иска да те изпрати при Едит, вдовицата на Едуард.
Погледна изненадано братята си.
— Сигурен съм — рече Галън, — че ще се открие възможност да се измъкнеш за малко. Ще се срещнеш с доверен човек на Ерик. Ще го увериш, че разчиташ на подкрепата му.
Фалън поклати глава в несъгласие. Ерик бе най-жестокият човек, когото познаваше и просто не можеше да го понася.
— Татко е мъртъв. Короната принадлежи на Едгар Ателинг.
— Точно така. Само че, не е достатъчно силен, за да си я вземе. Ти обаче можеш да накараш Ерик да ни помогне. Уилям не може да се бие вечно. Войските му се топят. А Ерик пък няма никакви скрупули по отношение на папската хоругва. Защото може някои и да го смятат за християнин, но ние много добре си знаем, че почита Вотан и язди в името на Тор. Цялото му същество ликува, когато може да убива и руши.
— И вие искате да доведа тук точно този човек? Та това означава да заменим едното чудовище с друго.
— Нима си забравила баща ни? — попита Галън гневно. — Аз не! Бях там, когато го насякоха. Нима си станала такава предателка?
Ръката на Фалън излетя и пръстите й се отпечатаха на бузата му. Отчаяно се опита да сподави напиращите сълзи. Доповръща й се.
— Прости ми, Фалън. Наистина съжалявам.
Тя замълча, запита се дали всъщност упрекът му не е справедлив. Разбира се, тя също искаше Уилям да бъде победен и норманите най-сетне да напуснат страната. Но заедно с това искаше Аларик да остане жив. Вярно, че му обяви война, но в душата си копнееше за мир.
— Фалън? — попита Галън благо.
— Сигурно съществува и друга възможност — започна тя отново.
— Не, Фалън, няма друга възможност, ако искаме да спечелим. Само Ерик Улфсон може да ни помогне. И ти си единствената, която е в състояние да го убеди да се бие за нас. Когато настъпи моментът за бягството ти, ще ти изпратя вест. Разбра ли ме?
Фалън кимна примирено.
— Вече трябва да тръгваме — обади се Елфин.
Галън целуна сестра си по челото.
— Пази се, Фалън! Обичам те!
Тя проследи братята си с поглед докато изчезнаха в тунела, който още в детството им бе средище на многобройни лудории. Върна дървената ламперия на мястото й, отправи се към стаята си, седна пред камината и се загледа тъжно в пламъците.
Когато на следващата сутрин влезе в залата, Роже и Роло тъкмо разговаряха и се смееха с русокос оръженосец.
— Милейди! — обърна се Роже към нея и се поклони. — Получихме заповед да ви придружим до Лондон.
— Кога потегляме? — попита тя с поглед, отправен към куриера.
— Когато се приготвите.
— Добре. Но ще ми позволите да се сбогувам с мама, преди да тръгнем към двореца на леля ми, нали?
Роже се сепна. Нещо в думите й му се стори странно. Нима бе споменал пред нея целта на пътуването? Доколкото си спомняше, той каза единствено, че ще яздят до Лондон.
— Извинете, сър, мога ли да дойда с вас? — обади се Ричард с умолителен глас. — Графът ми обеща.
— Не е забравил обещанието си — засмя се Роже. — Разбира се, че ще дойдеш. Можеш вече да натовариш конете. А от утре започваш да се учиш за оръженосец.
Ричард подскочи във въздуха от радост. Роже обаче отново се загледа смръщен във Фалън, която тъкмо се изкачваше по стълбите.
Дали бе разочарована, че трябва да напусне майка си? Все още ли омразата й към норманите бе тъй силна? Или в края на краищата бе започнала да се примирява с неизбежното? Роже поне се надяваше да е така — и за нея, и за Аларик щеше да е по-добре. Понякога дори подозираше господаря си, че е влюбен в тази красавица. Може би само не бе осъзнал този факт?