— Държането ви, графе, е доста невъзпитано. Вие нямате…
— Вие сте моя собственост и следователно имам право на всичко. Желая ви. Искам ви. Сега. Веднага.
— Но аз съм ваш враг, забравихте ли?
— Да, но цялата треперите. Защо ли?
Занесе я до леглото, а тя на мига закопня за ласките му, за неговите целувки.
— Липсвахте ми страшно, Фалън — прошепна той развълнуван. — А аз на вас, принцесо? Липсвах ли ви поне мъничко?
— А обичайно ли е човек да иска да види врага си?
— Аха, значи ме мразите все още!
— Не вас лично, а света, от който идвате, за да ограбите моя.
При нейните думи той само въздъхна, притисна лице в копринените й коси и ги целуна.
— Моят свят ли? Какво ме интересува моят свят, след като имам вас! Разбира се, не е точно така, както казвам, защото не съм вълшебник. Не мога нито да излича миналото, нито пък да предвидя бъдещето.
Тя погали хубавото му лице с разтреперани пръсти. В този миг чертите му бяха нежни и омекотени. Сякаш неведома сила бе изтрила с един замах белезите, които животът бе оставил върху него.
— Ех, само ако… — прошепна тя.
— Да, само ако бе възможно, щях да ви построя дворец от кристал, в който щяхте да бъдете господарка. В него няма да има опасности, войни, смърт и аз ще ви любя, докато забравите напълно мрачния свят извън стените му.
Той притисна устни към нейните меки уста. Тя потъна в целувката му и не забеляза кога той разсъблече и нея и себе си. Аларик легна по гръб и я постави върху себе си. Изведнъж тя почувства как той прониква дълбоко-дълбоко в нея и престана да мисли за каквото и да било. Някаква безименна сила подхвана тялото й и го зашиба в необуздана езда.
Той усети нейната пълна отдаденост и го прониза необикновена наслада. Небето и земята се сляха, той застена, изрева и върховното изживяване съедини телата им в едно цяло.
Тя се отпусна, сгуши се в него и той почувства, че се влюбва. Затвори очи и се наруга наум. Разбира се, че силата, която го привързваше към нея, не беше любов, а само похот. Но още докато си внушаваше тази мисъл, осъзна, че се заблуждава.
Фалън заспа в прегръдките му. Малката й крехка ръка бе полегнала върху гърдите му, коляното й върху неговия крак, а дъхът й стопляше кожата му.
В този миг си спомни за Морвена и за любовта си към нея. Последиците бяха фатални за всички. Не, не биваше в никакъв случай да се влюбва във Фалън. Но дали не бе вече късно?
Ненадейно тя се обърна и нейните меки, заоблени задни части се притиснаха към него. Той преметна ръка около кръста й и я облада отново. Двамата пак потънаха в облака на спасителната забрава и този облак ги отнесе далеч-далеч от този грозен свят.
Когато тя се събуди, Аларик бе приклекнал до камината и разравяше жарта.
— Ще мине известно време докато се разгори хубаво — обади се той. — По-добре елате тук и вземете кожите със себе си.
Тя се поколеба за миг, но след това изпълни нареждането. Той наля вино в една чаша и й я предложи.
— Сигурно скоро ще се развидели — прошепна тя.
Облегна се в него, а той замилва нежно гърдите й.
— Сърдите ли се, че ви накарах да дойдете тук? — попита я с благ глас.
— Аларик, аз… — въздъхна тя тихо. — Признавам, че между нас витае някаква магия…
— Макар и да сме врагове! — добави той и я целуна.
— Да, макар че сме врагове.
— Вие сте моя собственост, Фалън, но никога не съм се и надявал, че сама ще поискате да станете моя любима. Понякога дори се питам дали онзи чудак, свещеникът, няма нещо общо с това?
— Кой? Отец Дамиън ли?
— Точно той. Струва ми се, че наистина разбира от магии и вълшебства. Аз например си признавам, че съм омагьосан.
Фалън му се усмихна нежно, тъй като в този миг за нея той не бе нито норманин, нито враг, а преди всичко хубавият млад мъж, от когото баща й винаги се е възхищавал.
Но жестоката действителност не пропусна да напомни за себе си. Като дъщеря на Харалд тя изпитваше срам, че в очите на другите е само една норманска наложница. И не можеше да бъде нищо повече, защото поради някакви ужасни събития в миналото му, той нямаше доверие в нито една жена. Разбираше, че никога няма да се ожени за нея и вероятно това бе най-доброто решение и за двамата.
Да се омъжи за човек, който избива сънародниците й бе възможно най-голямата измяна, което можеше да извърши.
— Аз… аз не съжалявам за случилото се между нас, Аларик. Искам да го знаете. Но това не променя факта, че съм ваша пленничка и ваш враг.
— Зная… Вие сте гордата дъщеря на горд крал. — Той я целуна нежно и искрено. — Пред нас са още този ден и нощта…
— Няма ли да тръгвате още сега?
— За какво да тръгвам?