— Ами… знам ли? Какво правят рицарите, когато не се бият?
— Не, не, денят ни принадлежи. Действителността ще напомни за себе си по-бързо, отколкото ни се иска. Кажете, какво най мразите в света, който донесох тук със себе си?
— Гладът, който слага отпечатъка си върху лицата на моите сънародници. Мразя, когато народът ми гладува. Мразя, когато мъжете загубят честта си и се превръщат в роби.
— А аз мразя смъртта и кръвопролитията — извика страстно Аларик. — Ужасно е, че моят добър приятел трябваше да умре, че Гърт и Леофуайн също загинаха.
— Ужасно е, че ложето до майка ми е студено.
Аларик хвърли шепа сухи клончета в огъня, които мигом запламтяха с ярка светлина. Двамата с Фалън се отдадоха на този почти езически ритуал сякаш това бе едничката възможност да променят към по-добро света, в който живееха.
После се свлякоха на мечата кожа и на светлината на пламъците той започна да я целува по цялото тяло. Любиха се отново със страст и необузданост, граничещи почти с отчаяние.
Целият ден останаха в стаята — хранеха се там, пиеха, любеха се, после пак се хранеха. В един момент заговориха и за Уилям и Фалън си спомни, че е изминала едва година от смъртта на Едуард.
— А сега крал ще стане Уилям — промълви тя. — Бог да ни е на помощ на всички.
— Вие също ще присъствате на коронацията.
— Не, в никакъв случай — отвърна тя гневно.
— Да, Фалън. Дукът заповяда да присъствате.
— Не приемам заповедите на Уилям.
— Тогава ви заповядвам аз.
— Не!
— Ще присъствате на коронацията. Смирена и почтителна, както се полага за такъв тържествен случай.
— Как изобщо може да очаква това от мен? — извика тя гневно.
— Всички ще бъдат там… Едгар Ателинг, Моркър и Едуин, леля ви Едит, висшите църковни прелати… и вие!
— Не!
— Нямате друг избор, Фалън.
— Предпочитам да умра, отколкото да присъствам — проплака тя.
— Нека сега-засега оставим тази неприятна тема. Иначе ще ни развали най-красивите мигове — прошепна Аларик, притегли я към себе си и я целуна.
На следващата сутрин Аларик навлече доспехите си и нежният любовник отново се превърна в горд войн. Той я целуна нежно на сбогуване, а тя се престори, че спи дълбоко. Но веднага, след като вратата се хлопна зад гърба му, извика един прислужник и поиска да й донесат вода за къпане.
Вместо прислужника обаче се появи непозната беззъба старица, която въпреки настояването на Фалън отказа да напусне стаята и й помогна да влезе в коритото.
— Утре заран, милейди. Графът ще бъде при дука… стражите ще са упоени… Можете да се измъкнете през южната врата на двореца, ще бъде отключена — изфъфли старицата.
— Галън ви е изпратил, нали?
— Долу до реката има една ирландска кръчма — усмихна се жената. — Ако братята ви успеят да дойдат, ще ги срещнете там. Ако не успеят, тогава Алфред ще ви отведе при вашия датски братовчед. Разбрахте ли, милейди?
Нямаше никакво съмнение, беше настъпил мигът, за който говореше Галън. Ако братята й не дойдеха, трябваше някак да накара ужасния Ерик Улфсон да тръгне на бой със своите викинги срещу Уилям. По този начин страната щеше да се освободи от властта на завоевателите и нямаше да й се налага да присъства на коронацията на проклетия дук. Тя също щеше най-сетне да се освободи от мрежите на любовта, в които се бе заплела като мушица в паяжина.
— Да, разбрах — отвърна на старицата и изскочи решително от коритото. Борбата започваше наново.
Двадесет и четвърта глава
В двореца на леля си Фалън се чувстваше като у дома си в Босъм, тъй като още като момиченце идваше често тук с Едуард.
След скучния ден Фалън вече бе в леглото и когато Аларик се прибра късно вечерта, тя се престори на заспала. Ако всичко протечеше по план, тази нощ щеше да й е последната с граф д’Анлу.
Аларик се съблече тихо и се вмъкна до нея в леглото. Когато тя го прегърна, той се извини, че я е събудил, но жадните й целувки му запечатаха устата. Тази нощ тя го люби всеотдайно и с отчаяна нежност, тъй като това бе тяхното сбогуване. Завинаги.
Междувременно бе разбрала, че страстта им не е останала без последици. Бе дори почти сигурна, че е заченала още в първата нощ. В нощта, когато рани Фалстаф, след битката при Хейстингс.
Мечтаеше си за син и се надяваше да прилича на Аларик. Наполовина саксонец, наполовина норманин, внук на един убит крал и син на легендарен нормански рицар.
Тя си спомни заплахата на Аларик. Как можеше той изобщо да си помисли, че тя е в състояние да стори зло на детето? Нима й нямаше доверие? Нима и след раждането на детето щеше да си блъска главата дали се е любила с Делън?