Фалън се хвърли да гаси огъня с една дебела вълнена кърпа, в гърлото й проникна дим и я задави. Сажди полепнаха по лицето й.
— Какво, по дяволите, правите тук?
Позна веднага гласа му и се обърна.
— Не виждате ли пламъците! Къщата ще изгори… а след нея и следващата, ако не успеем да сподавим огъня.
— Моите хора ще свършат тази работа.
— Искам и аз да помагам.
— Не! Застрашавате живота на детето!
Той я дръпна назад, взе в ръце старата покривка и не след дълго огънят бе угасен.
Жената с благодарност падна на колене пред него. Той откопча красивата златна брошка от наметалото си и й я даде.
— Вземете това, госпожо. С нея ще можете да си платите възстановяването на дома ви. Съжалявам за това, което се случи.
Той хвана Фалън за ръката и двамата влязоха отново в църквата. Церемонията отиваше към своя край. Поставиха короната върху главата на Уилям и като го видя как трепери целият, Фалън се запита какво ли изпитва той в момента. След края на Светата литургия Аларик я стисна за китката.
— Тържественият обяд започва скоро, Фалън.
Изведе я от църквата и помоли Ричард и Фалстаф да я върнат в двореца.
В стаята й я очакваше корито с топла вода, както и една млада прислужничка.
Фалън се изкъпа с наслада като изми внимателно следите от сажди по лицето. Изсуши косата си пред огъня и си избра бяла рокля от мека падаща материя. За нейно голямо разочарование обаче дойде да я вземе не Аларик, а Роже. Той направи дълбок поклон и й предложи с усмивка да се хване за ръката му.
— Аларик се извинява, че не можа да дойде. Помоли ме да ви придружа. Но имайте милост и не ми създавайте затруднения. По едно конско евангелие на ден ми е предостатъчно.
— Съжалявам, Роже, но…
— Знам, знам, искате, ако има как, всички да се продъним в ада. Това и слепецът го вижда!
— Наистина съжалявам — повтори тя.
— Когато някоя жена е толкова хубава, няма нужда да се извинява по два пъти — усмихна се той и я погали по бузата. — Как може само да…
— Какво да…?
— Той не ви ли е казал още?
— Какво да ми е казал? Не разбирам…
— О, боже, ще ми пререже гръкляна — заоплаква се Роже.
— Какво има, кажете ми. Кълна се, че няма да ви издам.
— Аз… мисля, че иска да ви изпрати в Нормандия.
— Света Дева Марийо — прошепна тя и положи закрилнически ръце върху корема си.
— Сигурен съм, че няма да е за дълго. Докато тук всичко се успокои.
— Какво говориш? Уилям ще си има години наред трудности в Англия… дори поколения наред.
— За съжаление и вие спадате към тези трудности — промърмори Роже тъжно. — Но кой знае, може би ще промени решението си. Ако успеете да го убедите, че не възнамерявате да сключите съюз с викингите, може и да останете. Бог ми е свидетел, аз не бих могъл да ви отпратя. Мога ли да ви дам един съвет, Фалън? Опитайте се да обуздаете темперамента си, преклонете се пред Уилям. Може би тогава Аларик ще забрави историята с Ерик Улфсон.
— Не е възможно цялата страна да се предаде вследствие на една-единствена загубена битка. Това е нещо, което не разбирам.
— Кого имахте предвид за крал? Изключваме Едгар, който е все още юноша.
— Да, но английски юноша, Роже.
Още в момента, в който стъпи в голямата зала, Фалън установи, че не е единствената представителка на старата саксонска аристокрация. Бяха дошли Едуин и Моркър, графовете от Севера, както и Едгар Ателинг, чийто печален поглед го правеше да изглежда много по-възрастен.
За разлика от норманските барони обаче, всички те приличаха на елегантно облечени пленници. По отношение на двамата графове например Фалън бе напълно сигурна, че се молят наум да не им отнемат графствата. Духовенството пък приемаше Уилям за крал, тъй като отдаваше неговата победа на божията воля.
Фалън забеляза сред гостите отец Дамиън и помоли Роже да я заведе при него. За нейна изненада той се съгласи и дори я остави насаме със свещеника. Отец Дамиън се осведоми за състоянието й.
— Благодаря, отче. Раните вече са излекувани.
— А душата ви?
— Мисля, че никога няма да се изцели.
— О, ще се излекува… времето лекува всичко.
Роже се присъедини към тях и двамата мъже се поздравиха. После Дамиън се сбогува с поклон.
— Време е вече, Фалън. Кралят ни очаква — рече Роже.
Той я придружи до издигнатата трапеза, на която тя зае място между Уилям и Аларик. Седеше вдясно от краля, тъй като съпругата му Матилда все още беше в Нормандия. От лявата му страна сложиха стол за леля й. Одо, Робер и още няколко висши духовници завършваха кръга от гости, настанени на почетната маса.