– За какво говориш? – попита Магдалена и отиде до нея.
Даубенбергер взе календара и трескаво го заразлиства.
– Тук – каза накрая тя и посочи пожълтялата рисунка на монахиня, която държеше стомна и книга в ръка. – Света Валбурга – защитничка на болните и на родилките. Празникът ѝ е другия петък.
– Е, ѝ?
Магдалена не разбираше какво иска да каже акушерката. Тя погледна безпомощно рисунката. Страницата бе леко обгорена в единия ъгъл. Жената на картинката имаше ореол на светица, погледът ѝ беше смирено сведен.
– Е – каза Даубенбергер, – празникът на света Валбурга е на първи май. Нощта преди него се нарича Валпургиева нощ.
– Нощта на вещиците – прошепна Магдалена.
Акушерката кимна, преди да продължи:
– Ако се вярва на селяните от Пайтинг, в тази нощ вещиците се събират в гората, горе при Хоенфурх, и се срещат със сатаната. Може би знакът по това време е просто съвпадение. При все това е странно.
– Мислиш, че...?
Катарина Даубенбергер поклати глава.
– Нищо не мисля. Но до Валпургиевата нощ има още една седмица. Не намерихте ли вчера през нощта още едно мъртво момче със същия знак?
Тя се отправи към съседната стая. Магдалена я последва и видя, че акушерката пъха дрехи и одеяла в една торба.
– Какво правиш? – попита тя учудено.
– Какво ли? – изхриптя старата жена. – Стягам си багажа. Отивам при снаха ми в Пайсенберг. Ако тези убийства продължат, не бих искала да съм наблизо. Най-късно във Валпургиевата нощ младежите ще подпалят къщата ми. Ако наистина има вещица, която броди тук, не бих искала да ме вземат за нея. А ако няма, ще им трябва виновница.
Тя повдигна рамене и погледна Магдалена.
– А сега си върви. И за теб ще е по-добре да изчезнеш. Дъщерята на палача за тях не е по-добра от вещица.
Без да каже и дума, Магдалена се запъти навън. Докато вървеше покрай къщите надолу към Лех, тя имаше чувството, че от всеки прозорец я следят две подозрителни очи.
Около десет часа преди обед Симон седеше на една от задните маси в странноприемница "Златната звезда" и ядеше яхния от овнешко месо с моркови. Нямаше кой знае какъв апетит, макар че от вчера вечерта не бе хапвал нищо. Спомените за отминалата нощ, видът на малкия Крац, плачът на родителите и суматохата у съседите бяха свили стомаха му на топка, в която и при най-добро желание нищо не влизаше. Тук, в "Звездата", цареше спокойствие и можеше да обмисли още веднъж вчерашните събития.
Лекарят огледа с блуждаещ поглед помещението. В Шонгау имаше близо дузина странноприемници, но "Звездата" бе най-добрата в областта. Масите от дъбово дърво бяха чисти и гладко шлифовани, от тавана висяха канделабри с нови свещи. Чевръсти слугини се грижеха за благополучието на малкото състоятелни гости и доливаха щедро вино от гарафите.
По това време тук имаше само няколко колари от Аугсбург, които рано сутринта бяха доставили товара си в Баленхаус. От Шонгау те продължаваха за Щайнгарден, Фюсен и през Алпите чак до Венеция.
Коларите дърпаха от лулите си, вече бяха изпили подобаващо количество вино. Силен смях достигна до Симон.
Докато гледаше коларите, Симон си мислеше за свадата край река Лех, за която му бяха разказали салджиите. Йозеф Гример се бе спречкал с неколцина от конкурентите от Аугсбург. Заради това ли бе убит синът му? Но защо тогава имаше още едно мъртво момче? И какво общо имаше мъжът с ръка на скелет, за когото му бе разказала Софи?
Симон отпиваше от халбата с бира и размишляваше. Аугсбургци отдавна планираха друг търговски маршрут откъм швабската страна на река Лех, за да избегнат транспортния монопол на Шонгау. Досега херцогът винаги бе осуетявал плановете им. Без съмнение в дългосрочна перспектива сегашните събития ги удовлетворяваха. Ако търговците започнеха да избягват Шонгау заради "дяволските козни", тогава очевидно щеше да се утвърди нов маршрут. Към това се добавяше и фактът, че Шонгау точно сега планираше да построи нов приют за прокажени. Мнозина в Съвета вярваха, че с това ще отблъснат търговците от града.
Дали мъжът с ръка на скелет беше изпратен от Аугсбург, за да всява страх и хаос?
– Това е от заведението.
Изтръгнат от мислите си, Симон погледна нагоре. Самият бургмистър Карл Земер стоеше пред него и постави така шумно кана бира на масата, че пяната се разплиска. Симон изгледа съдържателя. Рядко се случваше първият бургмистър на Шонгау да присъства лично в заведението. Симон не си спомняше някога да е бил заговаряй от него. С изключение на един-единствен път, когато синът на Земер лежеше с температура в леглото. Тогава обаче бургмистърът се бе държал надменно с него, сякаш бе пътуващ бръснар, и му бе дал с нежелание няколко монети. Сега му се усмихваше любезно и седна до него на масата. Направи знак на слугинята с дебелите си пръсти, окичени с пръстени, и поръча още една бира. После вдигна наздравица към Симон.