— Чудя се, какви други гени нося още. Чий смях съм наследила? Дали някой обича да готви, като мен?
Маргарет се прозя и се надигна от леглото. Тръгна към банята, вземайки една хавлия по пътя.
— Предполагам, че утре ще разбереш.
Мощна гръмотевица проехтя, в тъмното мрачно небе. Лус лежеше в леглото си, сгушила се в цветната завивка. Не се беше страхувала от гръмотевици от години, откакто беше малко дете. Винеше снимките и разговора, за семейните тайни, за пробуждането на този смътен страх и тревожно очакване, за нещо лошо. Взираше се в тавана, докато силният тътен се носеше отвън и светкавиците осветяваха от време на време стаята. Запита се, дали желанието й да открие роднините си не се беше превърнало в нещо повече, от изпълнение на семейния дълг. Искаше да разбере коя е и откъде идва. Искаше да принадлежи някъде.
Тъй като леля Мария, беше единствената й жива роднина жена, на нея се падаше задължението да заведе Лус до планините, за да види пеперудите монарх. Така правеха жените в рода й, от поколения насам. Дали тия Мария щеше да направи това за племенницата си? Дали щеше да й се ядоса, че идва, без да се е обадила предварително, или щеше да й е благодарна и да й помогне да отнесат останките на абуела у дома?
Ами ако не успееше да я намери?
Над главата й се чу поредният гръмотевичен тътен толкова силно, че лампите в мотела премигнаха. Лус изскимтя от страх и се сви на кълбо, завивайки се през глава с тънкото одеяло.
Когато беше малка, Есперанса чуваше виковете й, идваше при нея и често я намираше цялата трепереща и потънала в пот. Вземаше я в скута си и я притискаше силно до себе си. Лус заравяше лице в меката й гръд, а баба й галеше гръбчето и косата й, прибираше разпилените къдрици край ушите й, с нежни, успокояващи движения и й разказваше истории за ацтекските богове на дъжда и гръмотевиците. Постепенно Лус забравяше за бурята отвън и чуваше само думите, които отекваха в гърдите й, сгушена в топлата прегръдка на Есперанса. Прегръдка, която казваше, че никога няма да бъде изоставена отново.
Ах, querida, помниш ли как Малката Нана скочи в огъня, за да се превърне в слънцето? Тя била толкова искряща на небето. Изумително чудо. Боговете знаели, че за да оцелее във вечността това бляскаво слънце, трябвало да му дадат собствената си кръв. Затова се принесли в жертва и с величествен гръм богът Ехекатл създал могъщ вятър, който ги издухал обратно в духовния свят. Той духнал отново, силният вятър тласнал слънцето и то започнало да се движи по небето, а земята започнала да се върти около него. В продължение на много години народът на ацтеките принасял жертви на боговете, за да им се отплати за кръвта, която те дарили на слънцето. Те искали да примамят боговете да слязат отново на земята. Глупави хора. Боговете вече били тук. Както са тук и сега. Те са природните стихии. Не можем да ги видим, но са сред нас. Можем само да усетим силата им.
Затова не се страхувай, mi nina. Когато чуеш тътена на гръмотевицата, чуваш гласа на Ехекатл, който иска да ни покаже, че е тук. Идва с воините си облаци и носи гръмотевици, за да разтърси небето и да донесе вятър. Идва заедно с великия бог Тлалок, който носи дъжда, за да напои земята. Шшш… вслушай се сега. Чуваш ли тропота по покрива? Всяка капка е дар от боговете. Знак за обновление и прераждане. Шшш… заспивай сега и слушай музиката, която прославя богатството на живота.
Гръмотевица отекна някъде в далечината, докато бурята отминаваше. През прозореца дъждът трополеше тихо и ритмично. Със спомените за Есперанса, оживели в мислите й, Лус притисна Серена близо до себе си и се предаде на съня.
Седемнайсет
Листата на млечката, които гъсениците на пеперудите монарх ядат, съдържат токсини, наречени cardenolides. Тази отрова се съхранява в долната част на корема на зрелите пеперуди и им служи като защита срещу евентуални нападатели. В света на насекомите ярките цветове на пеперудите монарх и на гъсениците им всъщност са предупреждение, че те са токсични.
Металната кофа изтрака силно, когато Марипоса я бутна по коридора. Тя чистеше подовете на четириетажната сграда всеки понеделник и четвъртък с гореща вода и разтворен в нея оцет. Острата миризма събуждаше в нея спомени за майка й, която търкаше дървените подове на техния дом всяка сутрин. Спря за миг и се облегна на дръжката на парцала със затворени очи, докато я заливаше поредната вълна на съжалението и разкаянието. Чувството беше толкова силно, че Марипоса усещаше как раменете й се огъват като листо, хванато от пламъците на огъня.