Приятелката й се ухили доволно.
— Реших, че и ти може да използваш малко цвят.
Лус се почувства засрамена, заради всичките си предишни мисли за любовта на Маргарет към бежовото.
— Всъщност, нямам много червени дрехи. Баба носи… носеше често червено. И винаги изглеждаше красива в него.
Гласът й заглъхна, докато оглеждаше отражението си. Беше започнала да сплита косата си в традиционната дълга плитка, сгъната на врата, както правеше Есперанса. Днес, с този великолепен цвят, за миг й се стори, че тя се взира в нея от огледалото.
Маргарет си сложи очилата, започна да сгъва придобивките си, с прецизността на продавач в магазин и да ги прибира обратно по торбите им.
— Мислех си, че можеш да носиш шала, със семплата черна рокля, която искаше да облечеш за срещата с леля си.
Лус почувства, как радостта от момента, се изпари за секунда, като спукан балон.
— Ако въобще срещна леля си. — Отпи голяма глътка от виното си и се отдалечи от огледалото.
— Да разбирам ли, че не си имала късмет?
— Не мога да повярвам, че тефтерът и указателят се оказаха задънена улица. — Приседна отчаяно на ръба на леглото и се замисли отново за провала си през деня. — Честно, наистина вярвах, че ще я намеря. Понякога съм толкова наивна.
— Не знам… Оптимизмът и наивността не е задължително да са едно и също нещо. Сан Антонио е голям град — отвърна Маргарет и се изтегна на леглото до нея. — Това, че не я намери, не означава, че не е някъде тук. Мислех си и за друго. Много хора вече не използват стационарни телефони, а само мобилни. А те не са включени в телефонния указател.
— О, божичко — простена Лус. Не се беше замисляла за тази възможност, но звучеше напълно логично. — В такъв случай, никога няма да я намеря. Освен, ако не наема частен детектив, а със сигурност нямам пари за това. — Усети съвсем реално, тежестта на поражението си, върху раменете си. — Дори не мога да си позволя да продължа да обикалям из града. Похарчих почти всичките си пари тук.
Маргарет се обърна на една страна и отпусна брадичка върху дланите си.
— Ето една луда идея. Ами ако приемем, че не можем да намерим леля ти и продължим?
Лус отпи от виното си. Не отговори.
— Струва ми се, че сега е подходящият момент да повдигна въпроса — започна Маргарет, като се надигна и приседна. Подгъна крака под себе си и се наведе заговорнически напред. — Прекарахме два дни тук и трябва да се съгласиш, че огледахме всички възможности. След като не намерихме леля ти, мисля, че трябва да оставим тук Ел Торо и да продължим със самолет за Мексико.
Вдигна ръка, за да спре възраженията на Лус, и добави:
— Знам, че нямаш много пари. Аз също не съм богата, но имам достатъчно, за да купя два самолетни билета отиване и връщане до Морелия. Проучих нещата днес по интернет и цените не са толкова високи от тук. Всеки ден има по няколко полета.
— Но — започна Лус колебливо — когато стигнем там, пак ще трябва да си наемем кола. Не е, като да има екскурзии до Ангангео.
— Всъщност има. Точно до светилищата на пеперудите. Мисля, че трябва да го направим. Когато стигнем в Морелия, можем да си организираме екскурзия до колониите с екскурзовод. Всичко е измислено, организирано и безопасно.
— Да, но колко ще ни струва?
— И за двете, около две хиляди долара.
— Какво? Но аз нямам толкова много пари!
— Но в тази сума влиза всичко — транспорт, хотели, храна, пътни такси.
— Нямам толкова пари — повтори Лус. Поклати глава отчаяно и усети с пълна сила, провала на цялата си мисия. — Просто нямам.
— Лус — каза Маргарет, с леко раздразнение. Наля още вино в чашата й, чак догоре. После допълни и своята. — И двете сме се посветили на това пътуване. Нямаме избор, или ще го завършим, или ще се провалим. Затова казвам, да похарчим колкото трябва и да го направим. Няма значение коя колко ще даде. Ще компенсирам това, което на теб не ти достига. Ако не беше ти, изобщо нямаше да се реша да тръгна. Така че просто кажи „да“. Какво мислиш?
Лус навлажни устни, обмисляйки предложението. Въртеше пластмасовата чаша нервно в ръката си. Не беше очаквала такова нещо. Маргарет правеше всичко, да звучи толкова лесно. Толкова логично. Защо тогава всеки инстинкт в тялото й крещеше „не“?
Може би, защото за нея това не беше само пътуване до светилищата на пеперудите. Основната й цел беше, да върне останките на баба й у дома. През последните дни беше осъзнала, че иска да се срещне и с останалите членове на голямото си семейство, да почете Есперанса, да седне с роднините си, на гроба й в Деня на мъртвите.