Кученцето я погледна, излая, после впери отново очи в пътя пред тях.
След половин час, Лус отби пред скромна едноетажна бяла къща с циментова мазилка, с покрив от червени тухли в популярния стил на къщите от Югозапада. Паркира до тротоара и бавно се измъкна от колата. Не можеше да се отърси от чувството, че я наблюдаваха. Беше се постарала много, за външния си вид. Изглади омразната си черна рокля, лъсна черните си обувки и дори си купи чорапогащник. Не понасяше чорапогащниците и смяташе, че едно от предимствата на по-матовата кожа е фактът, че обикновено не й се налагаше да ги носи. Но сега искаше да направи добро впечатление на леля си и, най-вече, да й покаже, че Есперанса, се е справила добре, с отглеждането й. Беше си сложила сребърните обеци с перли, на баба си, а Маргарет сплете косата й на плитка.
— Не забравяй шала — каза й тя. — Не искаш да изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение.
От вида на предния двор беше ясно, че леля й не е наследила любовта на майка си към градинарството. Представляваше просто парче суха земя, което изглеждаше някак тъжно, тук-там с прораснали плевели. Серена веднага го припика. Двете тръгнаха по изронената циментова алея към входната врата. Там поне, някой се беше постарал да измете верандата и точно до вратата, беше поставено малко портокалово дръвче в саксия. Табелката с цената, още висеше от долните клони. Лус се усмихна трогната, че леля й беше направила това усилие.
Бяха й нужни девет дни и почти двайсет хиляди километра, за да я намери. Незначителният половин час, от мотела, до тази входна врата обаче беше най-трудната крачка от пътуването й. Но я направи. Вдигна Серена на ръце и се протегна към звънеца, но преди да го натисне, вратата се отвори рязко и Лус видя усмихнато лице и море от червено.
— О! Mi sobrina, моята племенница Лус! Ти си тук! Нека те погледна. Ай, mira! Mira! Гледай, виж се само! — тия Мария възкликна и закри устата си с ръка. — Толкова приличаш на мама!
После разтвори ръцете си в широка, сърдечна прегръдка. Лус нямаше избор, освен да пристъпи напред и да потъне в нея. Мария беше голяма жена, силна, с едри гърди и докато притискаше Лус към бузата си, тя беше приятно изненадана, че леля й миришеше на царевично брашно и ванилия, също като Есперанса. Този аромат предизвика вълна от емоции в нея и момичето с мъка сдържа сълзите си.
— Влез! Влез! — подкани я Мария и отстъпи назад, за да й направи място.
— Благодаря ти — каза Лус и прекрачи прага, държейки здраво в ръце фотоалбума на баба си и Серена. — Съжалявам, че донесох и кучето си. Може ли и тя да влезе? Не можех да я оставя в хотела, а е прекалено горещо, да я затворя в колата. Няма да се изпикае вътре, аз ще я държа.
— Обичам кучета! — каза Мария, наведе се към Серена и се усмихна широко на гледащото я с изпъкналите си очи кученце. — Чихуахуа! — възкликна отново и плесна с ръце, точно както правеше и Есперанса. — О, каква е красавица. Светлобежова. Любимият ми цвят. Ела тук, малката — каза тя и се протегна да вземе Серена в ръцете си.
Лус си помисли, че Серена ще избяга от жената с лай, но тя направо скочи в прегръдката й, размахвайки бясно опашка, и започна да я ближе по лицето.
— Толкова е сладка! — Мария беше напълно пленена от кученцето. — Имах същото — каза замечтано. — Чачи умря миналата година. Беше на осемнайсет години. Сърце не ми дава още да си взема друго. Но ти не си ли най-сладкото момиче?
Лус изучаваше леля си, докато тя тананикаше на кученцето. Имаше тъмните очи на Есперанса и нейния нос, но структурата на тялото и чертите на лицето й явно беше наследила от баща си, Луис.
— Ай, направо не мога да повярвам, колко много приличаш на мами — каза отново Мария, поклащайки изумено глава. — Освен в очите, разбира се. Те са от баща ти. — Изсумтя. — Но косата, лицето ти. Тялото ти! Дори се движиш като нея. Es increible. Направо невероятно! Подай ми палтото си и седни, моля те!
Лус отпусна ръцете си и се огледа, из малката дневна. Претрупан с всякакви неща диван с тапицерия от изкуствено кадифе, прекалено голям за стаята, беше разположен до внушително кресло, срещу което имаше огромен телевизор. Зад дневната имаше странична стая, която се използваше като трапезария, а зад нея се виждаше плъзгаща се стъклена врата, очевидно водеща към патиото. На Лус й се стори странно, че тежките червени завеси на тази междинна врата бяха пуснати и така дневната изглеждаше много мрачна. Приседна на края на дивана и притеснено постави ръце на коленете си.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Мария. Изглеждаше нервна, луташе се непохватно из стаята. — Имам кафе, сок, вино, вода…