— Не, благодаря ти — отвърна Лус и приглади роклята си.
— Щом си сигурна…
Мария отиде до червеното кресло и се отпусна в него. След като се настани, започна да чеше гръбчето на Серена, която се беше наместила удобно в широкия й скут. Ако беше котка, Лус беше сигурна, че кученцето сега щеше да мърка от удоволствие.
— Значи си карала до тук? Чак от Уисконсин?
— Да.
— Толкова дълъг път? Но знаеш ли, моята майка, твоята абуела, кара дори повече, когато ти се роди. — Наклони глава. — Приличаш много на нея по сърце.
Лус придърпа ненужно подгъва на роклята си, дълбоко поласкана.
— Благодаря ти. Всяко сравнение с абуела, е комплимент.
— Личи си, колко много я обичаш.
Момичето събра ръцете си една в друга и си даде сметка, че повече не може да отлага и в следващите минути, трябваше да каже на тази жена, разтърсващата новина, за смъртта на майка й. Устата й пресъхна и си помисли, че трябваше да си поиска вода.
— Тия Мария? — започна тя, облизвайки устните си. — Трябва да ти кажа нещо. Имам тъжни новини за абуела.
Лицето на леля й помръкна и тя внезапно се натъжи.
— Ай, мило момиче! Не е нужно да ми казваш нищо. Знам, че майка ми е мъртва. Бог да се смили над душата й. — Допря ръка до гърдите си. — Сърцето ми е сломено.
Лус преглътна тежко, напълно объркана.
— Но… как? — успя да каже тя. — Как си разбрала? Аз току-що дойдох. Донесох пепелта й.
— Пепелта й? Донесла си я тук? — Мария вдигна ръце и докосна лицето си, очевидно силно развълнувана. — Къде е?
— В колата. Ще отида да я донеса. — Лус се надигна, но Мария махна с ръка да я спре.
— Чакай, чакай. Не бързай. Ще я вземем по-късно.
Изглеждаше някак несигурна и погледна назад, към плъзгащата се врата на патиото. Когато Лус се отпусна обратно на дивана, от очите на леля й потекоха сълзи.
— Толкова смело е от твоя страна, че си изминала този път, че си я донесла тук. Аз… Аз съжалявам, че не бях на погребението й. Все още не мога да повярвам. Мами е мъртва. Не ми се струва реално. Сякаш току-що съм говорила с нея.
Лус гледаше, как сълзите се стичаха по лицето на леля й, но все още не можеше да разбере какво се случваше. Размърда се неспокойно на дивана.
— Но, лельо Мария, от къде знаеш? Щом не си разбрала от мен, от кого тогава?
Лицето на леля й замръзна, а очите й се разшириха. После тя въздъхна тежко и каза със сериозен тон:
— Тук вече става сложно.
Обърна глава отново към плъзгащата се стъклена врата. Лус проследи погледа й и й се стори, че видя някаква сянка да се движи отвън, в патиото. Там имаше някой, осъзна внезапно. Даже бяха повече хора. Погледна с недоумение към леля си.
Мария пусна Серена на пода, погали я по главичката, после се пресегна над коленете на Лус и хвана ръцете й. Стисна я силно, сякаш се страхуваше да не избяга.
— Скъпа моя, цялото ти семейство е тук. Всички ние те обичаме и ще те подкрепим.
Лус се вгледа в очите й, които се опитваха да изразят нещо повече, но можеше да мисли само за едно: всички ние?
Леля й я гледаше с тревожно изражение. Явно се опитваше да намери правилните думи. Когато не успя, се отказа, въздъхна тежко и пусна ръцете й.
— Мисля, че трябва да се срещнеш с някого.
Хвана се за двете облегалки и бавно се изправи. Спря за миг на място, пое си дъх, после каза нежно:
— Изчакай тук, querida.
Лус беше притеснена от това увъртане. Очевидно и други хора от семейството й чакаха да се видят с нея във вътрешния двор. Сигурно нейните братовчеди. За какво беше цялата тази драма? Какво се беше случило между Есперанса и дъщеря й, че тези загадъчни роднини смятаха, че тя няма да иска да ги види и трябваше да се крият досега?
Мария мина покрай масичката за кафе, през скосената трапезария и тясното пространство край голямата маса от ковано желязо до плъзгащата се врата. Порови между гънките на завесите, за да намери шнура, после започна да тегли кордите. След няколко резки движения завесите се дръпнаха встрани и светлината нахлу в стаята, осветявайки червените плюшени килими по пода.
Лус присви очи и успя да различи три фигури, стоящи зад стъклото. Мария пристъпи напред и след още едно плавно движение вратата изскърца и се отвори. Погледът на Лус се спря на първия човек, който влезе в стаята.