— Ще дойда с теб — продължи да я придумва ласкаво Съли. — Няма да си сама.
Тя се поколеба, изпълнена с гняв, водена от някакво смътно желание да обърне гръб на тази жена, която преди години беше обърнала гръб на нея.
— Само за малко.
— Добре, може би само за малко — каза Лус с нежелание. — И без това трябва да взема Серена.
— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Само ми кажи и аз ще те изведа от там. — Той я пусна и отстъпи назад. Постави ръка на раменете и я стисна окуражително. — Готова ли си?
Тя кимна и се изпъна, приглаждайки косата си. Съли я прегърна и двамата тръгнаха към къщата, като вървяха толкова близко един до друг, че бедрата им се удряха. Когато стигнаха до входната врата, Лус спря за секунда с ръка на дръжката, пое си дълбоко дъх, после вдигна очи към него.
— Значи ти си им казал за смъртта на баба?
— Да. Беше доста тежко, но го направих заради теб.
Разговорите в стаята спряха мигновено, когато Лус влезе.
Тя чувстваше подкрепата на Съли до себе си, въпреки че той свали ръката си от рамото й и отстъпи встрани, за да я остави сама. Тия Мария седеше в голямото си червено кресло и галеше Серена, която се беше настанила на възглавничка в скута й. Кученцето беше отпуснало деликатно муцунка върху лапичките си и си почиваше. Не подскочи, когато Лус влезе вътре, а само почти незабележимо повдигна главичка и я изгледа, като някаква напълно непозната.
Високият мъж, на когото тя не знаеше името, стоеше до жената, която твърдеше, че е нейната майка. Лус я изгледа продължително, търсейки в лицето й нещо познато, което да събуди спомените й за нея. Възрастта й я беше заблудила. На снимките Марипоса беше млада, цъфтяща и красива жена. Имаше високите скули на Есперанса, както и самата Лус. Но лицето й беше по-меко, по-европейско, като на баща й Хектор. Лус си даде сметка, че представата й за майка й беше създадена изцяло от снимките. В съзнанието й не изплуваше никакъв личен спомен. Нито един. Тази сурова истина я порази и натъжи толкова силно, че усети как очите й се навлажняват.
Видя също и крехкостта на Марипоса. Тя изглеждаше така, сякаш се крепеше на някаква тънка, невидима нишка, за да не се разпадне. Лус не знаеше, какво се беше случило на майка й през всичките тези години, но беше явно, че е преживяла много и е била наранявана неведнъж.
Но същото можеше да се каже и за моя живот, помисли си момичето и вдигна брадичка настъпателно.
— Къде беше? — попита тя рязко жената, появила се внезапно отново в живота й.
Марипоса трепна, като че ли й бяха ударили шамар, но си пое дъх и пристъпи напред, благодарна, за възможността да поговорят за първи път. Събра длани пред себе си и проговори с мъка, явно се опитваше да подбере най-правилните думи.
— Това е много дълга и мъчителна история — започна тя. — С която не се гордея.
— Вече не съм малко момиче — каза Лус, студена като лед. — Ти го изостави преди много години. Сега съм голяма. Мога да понеса всичко.
Ръката на Марипоса потрепери, когато я вдигна почти несъзнателно към гърлото си. Тия Мария проговори първа:
— Лус…
Високият мъж се протегна и постави ръка на рамото й, за да я накара да замълчи.
Марипоса събра сили и започна отново.
— Може и да е вярно, че ти ще понесеш това, което ще чуеш. Но аз не съм сигурна, че мога да понеса да ти го разкажа. Разбира се, ще опитам. — Млъкна, после вдигна глава и погледна Лус в очите. — Изоставих те, защото бях наркоманка.
Лус се сви, като ударена от думата. Тя предизвика в съзнанието й мрачни и грозни образи, за които не искаше да мисли.
— Чиста съм от пет години. Три години в затвора и две години, откакто съм навън.
— Затвор?
— Да.
Лус вдигна ръце към лицето си, вцепенена, после остави пръстите си да се спуснат по бузите й и да се спрат потресени на гърдите й. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Майката, която си беше представяла години наред, съвършената жена на мечтите й, добрата майка, за която Есперанса й беше разказвала истории… Тази жена беше наркоманка, лежала в затвора?
— Лус… — промълви Марипоса, пристъпвайки към нея.
Лус отпусна ръце и я погледна с недоумение, без да си дава сметка, че инстинктивно се беше дръпнала назад.
— Ще се разходиш ли с мен?
— Защо ще искам да се разхождам с теб?
— Защото имаме нужда да останем сами за малко — отвърна Марипоса спокойно. — И защото мисля по-логично, когато съм навън, на чист въздух. Моля те!