Лус отказа да приеме, че двете с майка си имат нещо общо. Погледна към другите в стаята. Всички я наблюдаваха напрегнато.
— Добре — съгласи се предизвикателно тя.
Майка й се протегна към нея, но Лус се дръпна рязко.
— Не ме докосвай.
Марипоса веднага отпусна ръка.
— Съжалявам. Добре, няма да се повтори.
Нервно, притеснени, те извървяха същия път, по който беше минала преди малко Лус — през входната врата и алеята отпред до тротоара, където започнаха странната си разходка. Есента беше изрисувала старите дъбове, които ограждаха от двете страни пустата улица. Тротоарът не беше широк, но те вървяха една до друга и раменете им от време на време се докосваха. Всеки път, когато усетеше допира, Лус се стягаше и се отдръпваше.
Ходеха бавно, в мълчание, за да дадат време парченцата от пъзела на живота им да се съберат в съзнанието им, да се уталожат, също като есенните листа, които се откъсваха от клоните на дърветата и политаха към земята. Въпреки гнева, който изпитваше към жената, която я беше изоставила преди толкова години, Лус не можеше да потисне детинския възторг, който усещаше от време на време в себе си, изумлението от чудото, което се беше случило — че тази жена, която вървеше до нея, беше нейната майка. Струваше й се невероятно. Нереално, сякаш двете вървяха заедно, в някой от сънищата й.
Марипоса имаше по-дълга крачка, но забави хода си, за да се изравни с Лус.
— Превърнала си се, в чудесна млада жена — каза й тя.
— Можеш да благодариш, на абуела за това — отвърна Лус язвително.
— Искаше ми се да мога.
— Можеше, ако си беше направила труда, да се обадиш. Сега вече е прекалено късно, нали?
Марипоса измина няколко крачки в мълчание, преди да отговори с пресипнал глас:
— Знам. И трябва да живея с това.
Лус не изпитваше съжаление към нея. В този момент осъзна, че има власт над тази жена. Можеше да я нарани с всяка своя дума.
— Защо си била в затвора?
— За трафик на наркотици.
— Трафик? Значи не просто си употребявала. Освен това си и продавала наркотици? — попита Лус с огорчение.
Марипоса не трепна.
— Всъщност, само ги пренасях. През границата. Бях от така наречените „мулета“. Правила съм много неща, повечето тях доста неприятни. Искаш ли още сега да ти разкажа за тях? Или ще бъде достатъчно да ти кажа, че един наркоман е готов да направи всичко, за да си осигури дозата? Заслужавах да отида в затвора. Излежах си присъдата. Чиста съм от пет години.
Лус спря и стисна ръцете си в юмруци.
— Защо не си дойде у дома? — извика тя. — Абуела щеше да ти помогне. И двете щяхме.
Марипоса също спря и затвори очи.
— Няма начин, да ти обясня абсурдността и чудовищността на това, което се случва в мозъка на наркомана. Аз… аз просто не виждах изход пред себе си.
— Но каза, че сега си чиста?
— Да. След като излязох от затвора, се записах веднага на терапия. Мина доста време, преди да изкарам поне един ден, без да се надрусам. Денят се превърна в седмица. Седмицата в месец. Месецът в година. Когато се почувствах достатъчно силна, се опитах да се свържа с вас.
— И защо си си направила този труд? — попита я саркастично Лус. — След всичките тези години?
— За да поискам… не, за да помоля за прошката ви.
Лус скръсти ръце на гърдите си и погледна встрани. Беше стиснала силно зъби от ярост. Нямаше начин да й прости. Как се осмеляваше да поиска такова нещо? Да не смяташе, че ще бъде толкова лесно? Отказваше, да изпитва съжаление към жената до себе си — Марипоса. Никога нямаше да я нарече своя майка. Част от нея искаше тя да страда още — да изпита поне малко от болката, която беше причинила на нея и на Есперанса. Есперанса… Нова мисъл прониза внезапно Лус.
— Абуела знаеше ли, че си жива?
— Не знам.
— Защо ми е казала, че си умряла? — извика отново Лус. Възможността за предателството на баба й, я вбеси повече, от всичко друго и я изкара от равновесие. — Защо ме е излъгала?
— Тя не те е лъгала! — извика и Марипоса, в желанието си, да защити майка си. Лицето й пламна. — Просто не знаеше! Това беше адът, в който я принудих да живее. През цялото това време, да не знае, дали съм жива, или мъртва. Сигурна съм, че не е искала, да те подлага и теб на това — да живееш, като нея, в ада на несигурността. Ти беше малко момиченце, когато си тръгнах. Трябвало е да ти каже нещо. И по-късно, след всички тези години, явно е повярвала, че е истина.