Марипоса се засмя, като си представи картинката.
— Харесва му да поспира и да помирисва цветята, така ли?
— Да — отвърна Лус, неохотно наслаждавайки се на споделения спомен. Постави ръка на дръжката на колата. — Понякога просто сядам вътре, за да помисля. Струва ми се, че усещам присъствието на абуела.
Марипоса внезапно стана сериозна.
— Така ли? — Надникна през прозореца. — Може ли… може ли да вляза вътре? Само за минутка?
— Да, защо не.
Лус бръкна в джоба на палтото си и извади ключовете. Отвори вратата и наблюдаваше, как Марипоса сяда на мястото до шофьора. Изпуфтя нервно и влезе и тя, притеснена, че ще бъде в това тясно пространство с майка си. Отвори прозореца, за да влезе свеж въздух вътре. Известно време двете стояха в неловко мълчание. Лус потропваше с пръсти в скута си, после хвърли бърз поглед през сведените си клепачи към Марипоса. Тя стоеше неподвижно, като вцепенена, с прилежно отпуснати на бедрата си ръце.
— Наистина ли е идвала… да се срещне с мен? — попита най-накрая, поглеждайки Лус с наранените си очи.
— Да. В деня преди да умре я намерих в градината, застанала като статуя. Беше рано сутрин. Не беше в кухнята, както обикновено, леглото й не беше оправено, така че разбрах, че нещо не е наред. Когато я открих, още беше по нощница. — Млъкна, припомняйки си онази сутрин. — Изглеждаше толкова тъжна. Толкова притеснена. Все повтаряше, отново и отново, как веднага трябва да тръгнем за Сан Антонио. След това трябваше да продължим към Ангангео, за да се срещнем с другите роднини. Мислех, че бърза, за да стигнем в Мексико до първи ноември за празненството за Деня на мъртвите. Сега знам, че е бързала да види теб. Каза ми, че има неща, които не знам за теб. Че докато сме на път, ще имаме време да си поговорим за това в колата. Но на следващия ден умря.
Марипоса беше побледняла, докато я слушаше, с широко отворени от вълнение очи.
Лус продължи:
— Ако абуела беше жива, сега щеше да е тук.
Устните на Марипоса се разтрепериха и тя повдигна ръка, за да ги прикрие, и извърна глава.
— Искам да ти покажа нещо.
Лус се обърна и се протегна към задната седалка. Намери кутията с пепелта на Есперанса и внимателно я премести отпред. Усмихна се от вълнение, като видя странната колекция от даровете, с които беше украсена: шантавите и ярки букви на Стейси, се виеха по цялата кутия заедно с няколко красиво изрисувани пеперуди; опаковките от сладкиши и другите закуски, превърнати в хартиени цветя, увехналите невени и мексиканските звезди, бележката за кутията с масло, страницата със записките на Маргарет и чифт плетени розови терлички.
Марипоса погледна кутията, с недоумение.
— Това са тленните останки на абуела.
Жената зяпна от изумление и ахна. Взираше се в кутията като вцепенена, няколко секунди, после избухна в сълзи. Протегна се към нея с треперещи ръце и я взе в скута си.
— Донесла си пепелта й? — попита все още шокирана тя.
Вече не сдържаше раздиращите я отвътре емоции. Сълзите потекоха свободно по лицето й и въпреки че беше свела глава, не можеше да спре и да скрие задушаващите стонове, които идваха право от сърцето й. Наведе се към Лус и посегна да я прегърне. Момичето застина, за миг се опита да се възпротиви, но пепелта на Есперанса между тях сякаш й нашепваше думите на прошка, които самата тя не беше успяла да каже. Лус се предаде на чувствата си, очите й се навлажниха и главата й се отпусна на гърдите на майка й.
— Съжалявам — каза Марипоса, докосвайки плахо с устни косата й. — Толкова съжалявам.
Докато слънцето залязваше в есенното небе, Лус остана така, в прегръдката й, с пепелта на баба си на коленете си. В преплетените клони на дъбовете над главите им, птичките пееха в гнездата си своите вечерни песни. Сърцето й най-накрая откликна, заслушано в нежните, успокояващи звуци, с които някоя майка там горе приспиваше своето дете.
Двайсет
Последният етап от метаморфозата, се нарича „имаго“. Преди да се появи пеперудата в целия й блясък, какавидата изглежда черна. Но всъщност е прозрачна. При по-близко и старателно вглеждане, могат да се видят крилете на черния монарх с оранжевите отблясъци.
Спокойната гълъбовосиня светлина на зората пълзеше по стените на скромната хотелска стая, когато Лус отвори очи. Все още беше замаяно сънлива, изпълнена с живителното спокойствие на добрия нощен сън. Пробуждайки се постепенно, почувства ръцете на Съли, обвити около тялото си като топло одеяло. Вдиша дълбоко и се опияни от аромата на плът и секс.