Беше забележителна нощ, помисли си Лус и въздъхна. Както лежеше в леглото до Съли, докато новата зора проблясваше навън, си припомни всяка дума, всеки жест, всеки поглед от тази важна вечер. Когато Съли се пробуди, ярките слънчеви лъчи вече навлизаха в стаята през тесния процеп на завесите. Той се прозя шумно и протегна ръце над главата си. После потърка очите си и се озърна стреснато около себе си. Лус се усмихна скрито, защото знаеше, че се опитва да проумее къде се намира. После я погледна и целият грейна, когато я видя. Обви ръка отново около нея и я стисна силно.
— Добро утро — каза той и я целуна по челото.
— Добро утро.
— Приятно е да се събуждам в леглото до теб.
— Ммм — измърка доволно тя.
— Добре ли си?
— Да — отвърна Лус искрено. — Но съм объркана. Замаяна. Все още се опитвам да повярвам, че това наистина се случва. Единственото място, където в момента се чувствам сигурна, е в твоите ръце.
— И това е мястото, където трябва да бъдеш.
— Толкова се радвам, че дойде. Благодаря ти.
Той се наведе и я целуна по нослето.
— Удоволствието е мое — отвърна, а очите му блестяха от радост.
— Мислех си нещо. Може би трябва да се прибера у дома с теб. Вече мога да дам пепелта на абуела на Мария и Марипоса. Тя беше тяхната майка. Те могат да решат какво да правят от тук нататък. От тях зависи.
— Ами отиването ти до Мексико?
— Абуела всъщност е искала да се срещна с майка си. Другата част от пътуването е била просто претекст. Вече го разбирам.
— Не съм съвсем сигурен.
— Преживях толкова много неща през изминалите седмици. Нямаш представа.
— Лоши неща ли? — попита той и тревогата пролича в гласа му.
— Не. Но вече не съм същият човек, който бях, когато тръгнах от вкъщи. Вече не знам коя съм точно. И съм уморена, Съли. Липсва ми домът ми в Милуоки, кухнята ми, леглото ми. Искам да се прибера.
Той пак я притисна в прегръдката си. Беше толкова силен, че не си даваше сметка, че Лус направо не можеше да си поеме дъх, но дори и това мечешко стискане я караше да се чувства спокойна и защитена.
— Лус, не можеш да се откажеш сега. Трябва да продължиш.
— Но ти самият ми казваше, че пътуването е прекалено опасно. Че не трябва изобщо да тръгвам, а да си остана вкъщи.
— Това беше преди.
— Преди какво?
— Преди да разбера, колко важно е цялото това нещо. Имаш нужда да бъдеш известно време сама с майка си. Да се прибереш у дома ще означава, че се отказваш, преди целта на пътуването ти да е изпълнена.
Тя въздъхна, все още неубедена.
— Мога отново да тръгна в друго, по-удобно време.
— Каква беше първоначалната причина, да тръгнеш на път — попита я той.
— Да върна пепелта на абуела у дома. Но аз го направих.
— Не, не си.
Лус повдигна глава и го изгледа въпросително.
— Тя казваше, че иска да се върне в Ангангео — напомни й Съли.
— Но…
— Помисли си, мила. Есперанса беше умна възрастна дама. Ако е знаела, че майка ти е жива, тя е знаела и че ще се срещнете тук, в Сан Антонио. Искала е, да направиш това изкачване в планината при пеперудите с майка си. Не с нея. Никога не е имала предвид двете заедно да стигнете до там.
— Но тя каза, че иска…
— Трябвало е да отидеш там с Марипоса.
Лус отпусна глава на рамото му; сърцето й биеше все по-бързо, докато обмисляше думите на Съли.
— Ами ако тя не иска да дойде?
— Попитай я. Но ще тръгне. Мога да се обзаложа.
Тя се извърна по корем, облегна се на лакти и го погледна в очите.
— Чакай да видя, дали съм те разбрала правилно. Казваш ми, трябва да помоля Марипоса, да дойде до Свещения кръг заедно с мен. В Мексико.
— Точно така.
Лус се взираше в него с потрес.
— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — попита го закачливо.
Любящите й очи се плъзнаха по сънливото му лице. Обичаше, как сутрин светлата му коса се разпиляваше по възглавницата, обожаваше наболата по страните му брадичка. В ранните часове, като този можеше да види ранимостта на момчето в едрото тяло на мъжа, в който се беше превърнал.