Той се взираше мълчаливо в нея, както обикновено, смеейки се тихичко на закачката й.
Лус протегна ръка и прокара пръсти нежно по лицето му, от челото до брадичката му.
— Толкова съжалявам, че не се обадих отново. Загубих зарядното на телефона си, но това беше само удобно извинение. Истината е, че не исках да говоря с теб. Мислех, че постоянно ще се опитваш да ме разубеждаваш, както беше направил преди. Не исках пак да се караме. Особено в онези моменти, когато самата аз не вярвах, че ще имам сили да продължа. Аз просто…
Съли постави пръст на устните й.
— Шшш… Знам. Няма да те лъжа, нарани ме. Но само защото се страхувах да не те загубя. Бях инато магаре. Трябваше да те окуража от самото начало. Ти имаше нужда от това пътуване. Сега го разбирам. Затова стига с извиненията. И двамата спираме. — Целуна я нежно. — Но ти трябва да продължиш за Мексико.
— Ела с мен!
— Не мога. Дори да исках, нямам паспорт.
Лус изпуфтя тежко, победена от аргументите му.
— Но има едно нещо, което можеш да направиш за мен — каза Съли.
Тя се усмихна и му хвърли лукав поглед.
— Мислех, че вече съм го направила.
— О, да, определено — отвърна доволно той. — Но си мислех за нещо друго. След като отделих толкова време да поправям Ел Торо, може би няма да имаш нищо против да ме откараш до летището с него?
Лус се засмя и обви ръце, около врата му.
— Разбира се. Но първо, нека ти разкажа легендата за богинята Шочикетцал и воините.
Марипоса се взираше във вратата половин час преди времето, в което се очакваше Лус да дойде. Умът й пробяга през дългия списък с неща, които си беше определила да изпълни, след като дъщеря й се съгласи да се отбие в апартамента й. Спа съвсем малко, представяйки си разговорите, които може би щяха да водят. В дрямката си, в своето полусъзнателно състояние си представяше доста неща. Най-вече се връщаше към един от най-чистите си спомени, който я беше крепил и в най-тежките моменти през всичките години на зависимостта й. Виждаше малката пухкава ръка на Лус доверчиво отпусната в нейната, когато тя беше още съвсем невръстно момиченце, все още не можеше да ходи добре и зависеше от майка си, да я води и да не позволява да пада.
Марипоса вече беше съвсем будна и напълно осъзнаваше, че споделянето на нежни спомени между майка и дъщеря, няма да се случи. Беше приела отдавна факта, че е извършила най-голямата грешка в живота си, когато сама беше пуснала ръката на малката Лус. По-вероятно днес трябваше да се изправи, срещу справедливия й гняв и въпросите, започващи със „Защо го направи?“ и „Как можа?“
Потри нервно дланите си една в друга, докато погледът й за десети път в последните минути пробяга из стаята. Боядисаният в зелено стар кухненски плот беше протъркан, но лъщеше от чистота, балатумът беше оръфан по краищата, но без нито едно петънце, а стъклата на аквариумите направо блестяха. Беше поставила свежи хризантеми в топли есенни цветове в яркозелена стомна. Освен това на масата имаше и торта с подправки с крема сирене, както и две керамични чаши. Подуши и усети аромата на прясно изпечено кафе с канела, така, както го приготвяше майка й.
Седна на единия стол и отпусна ръце на масата. Всичко е готово, помисли си тя, докато погледът й отново се впери във вратата. Подскочи рязко при звука от потропването по дървото. Сложи ръка на сърцето си, пое си три пъти дълбоко въздух, за да се успокои, после пристъпи към вратата и я отвори широко.
Не смяташе, че внезапният прилив на любов, който я изпълваше всеки път щом зърнеше лицето на дъщеря си, някога щеше изчезне. Нейното малко момиче вече беше жена! Потърси в чертите й следи от онова дете, което беше изоставила преди толкова време. Очите й бяха със същия сияен син цвят и гледаха към нея със същото пленяващо съчетание от любопитство и упоритост. Но бузите й бяха отслабнали, устните бяха по-пълни, краката издължени… Лус имаше косата на майка си, гъста, лъскава и черна като полунощ. Носеше я, сплетена в традиционната дълга плитка отзад на гърба и това развълнува силно Марипоса. Част от майка й все още живееше в дъщеря й.
— Лус — каза тя и разтвори ръце, за да я прегърне.
— Марипоса — отвърна Лус лаконично и пристъпи напред, за да изтърпи резервирано прегръдката на майка си, преди бързо да се дръпне назад.
Марипоса не се обиди, че тя не се обърна към нея с „мамо“. Беше прекалено скоро, напомни си сама, а и трябваше да приеме възможността, никога да не поиска да я нарече така.